— Моята ще бъде първата. Плюс военен съд, вероятно разжалване и сигурен доживотен затвор.
— Няма да е чак толкова лошо. Ако успеем да привлечем силите на светлината на наша страна, силите на мрака няма да могат и с пръст да те докоснат.
— Това ще отнеме време…
— Капитане, ето от това нещо разполагаме с изобилие! С цели шест месеца. Точно толкова ще продължи този стазис. Те няма да разберат, няма да усетят, че е минала дори и една секунда. Но, охо, ще се смаят, и още как, когато разберат колко са се променили нещата, докато са се правели на статуи! Когато напусна тази стая, стазисът ще се самохерметизира и ще стане непроницаем и непропусклив. Докато се вдигне, кампанията за реформи вече ще е успяла и затворническото предназначение на тази планета ще бъде само един лош спомен.
— А аз ще бъда разжалван, изхвърлен от работа и лишен от пенсия.
— Но много човешки същества, които иначе биха останали да живеят в мизерия или дори биха измрели, ще бъдат живи и щастливи. Освен това армията не е най-подходящото място за един възрастен човек. Пък и с един милион кредита в банковата сметка ще можеш да си наемеш адвокати, да си живееш добре и да забравиш миналото.
— Какъв милион?
— Подкупът, който ще преведа на посочена от тебе сметка, в случай че се съгласиш да направиш всичко това.
Той размаха юмрук.
— Ти си мошеник, ди Гриз! Наистина ли мислиш, че мога да се принизя до твоето криминално и мошеническо ниво?
— Не. Но можеш да станеш главният администратор на фондация „Спасете Лиокукае“, създадена от някой анонимен благодетел.
Той се навъси и отвори уста да протестира. Спря се. После избухна в смях.
— Джим, ти наистина си голяма работа! Какво пък, по дяволите — защо да не го направя? Но по моите условия, разбрано?
— Разбрано. Само ми кажи къде да преведа чека.
— За това има време. Сега дай да ти намерим униформа, а аз да фалшифицирам няколко заповеди. Имам чувството, че започва да ми харесва да съм цивилен.
— Ще ти хареса, сигурен съм. Тръгваме ли?
Тръгнахме. Марширувахме в крак, по най-военен начин. Марширувахме към бъдещето, към едно по-добро и по-светло бъдеще.
Блусът беше изпят. Страницата бе обърната, главата — приключила. Тремърн щеше да свърши добра работа и да оправи този прогнил свят. Аз щях да се чувствам не по-зле, след като отново се вмъкнех в пролуките на обществото.
След шест месеца щях да съм далеч от Лиокукае, следите щяха да са заличени, банковата ми сметка щеше да е пълна, животът — още по-интересен. И Стоманения плъх щеше да подготвя новия си удар!