Необходимо му беше известно време, за да възприеме идеята, но в края на краищата разбра. За ругатня или всякакви неотнасящи се към работата изрази следваше токов удар и двоен удар — за „опит за лъжа“: детекторът винаги ми съобщаваше за това. Този живот бързо му омръзна и той предпочете веднага да ми дава нужната дума. Много бързо изчерпахме запаса от предмети и превключихме на рисунки и движения.
Приемах на доверие неговите „не знам“, ако не се повтаряха много често, и речникът ми постепенно растеше. Под действието на микроимпулсите на мнемографа новите думи се вместваха в мозъка ми, но уви, не безболезнено. Когато главата ми започна направо да се цепи от болка, взех хапче и пристъпих към играта на думи: на наше разположение вече имаше достатъчно речников запас, за да преминем към втората част на обучението — усвояването на граматиката. „Как се казваш“ — помислих аз и добавих кодовата дума „противен“.
— Как… ти е името? — казах аз на глас. Наистина отвратителен език.
— Слешър.
— Моето… име… е Джим.
— Пусни ме, нищо не съм ти направил.
— Първо ще учим… после ще си ходим. Сега кажи, коя година сме?
— Какво, коя година ли?
— Коя година сме сега, глупако?
Повтарях този въпрос по всякакъв начин, докато значението му не се изясни накрая в тиквата му, рядко тъпа. Дори се изпотих.
— А-а, годината. 1975. 19 юли 1975 година.
Право в целта! През всички тези столетия и хилядолетия темпоралната спирала ме бе запратила с феноменална точност в необходимото време. Мислено благодарих на професор Койцу и другите изчезнали учени. Тъй като сега живееха само в моята памет, това като че ли беше единственият начин да им изразя признателността си. Много зарадван, продължих занятията си с езика.
Мнемографът схващаше, подреждаше и пъхаше дълбоко в измъчения ми мозък всичко, произнесено от него. Сподавяйки стоновете, взех още едно хапче. Към изгрев слънце почувствах, че знам езика достатъчно, за да се усъвършенствам сам и изключих апарата. Събеседникът ми заспа прав и, падайки, удари главата си в камъка, но дори не се събуди. Оставих го да спи и махнах от двама ни електронната апаратура. След нощното бдение и аз се бях уморил, но с това се справи хапче стимулатор. Коремът ми къркореше от глад и седнах да хапна. Слешър скоро се събуди и също получи своя пай. Наистина той изяде храната си само след като отхапах от нея парче и го глътнах. Ръмжах удовлетворено, той повтаряше. Оглеждайки известно време мен и снаряжението ми, заяви:
— Знам кой си.
— Кажи.
— Ти си от Марс.
— Какво е това Марс?
— Такава планета.
— Да-а. Приблизително си прав. Но това не е важно. Ще направиш това, което ти кажа, ще ми помогнеш ли да взема някои неща?
— Вече ти казах, че не съм от тия. Ако ме хванат, век няма да мога да се измъкна.
— Не трепери. Дръж се за мен и няма с пръст да се докоснат. Ще се къпеш в зелени. Между другото, имаш ли от тези зелени? Искам да видя на какво приличат.
— Не! — каза той и посегна към издатината, образувана от парче плат на долния край на дрехата. През това време вече забелязвах примитивната лъжа на този тип без помощта на детектора.
Успокоявайки младежа с приспивателен газ, измъкнах от дрехата му нещо подобно на кожен плик, пълен с шумящи хартийки. Това вероятно бяха именно тези зелени, от които той нямаше. На вид са направо смешни! Най-обикновена копирна машина можеше да издаде техни дубликати с чували, само ако нямаха някакви скрити признаци. Проверих ги с най-чувствителните уреди и не намерих нито следа от каквито и да било химични, физични или радиоактивни белези. Изумително! Хартията изглежда съдържаше нещо от рода на къси влакна от друг материал, но дубликаторът ще напечата на повърхността им изображение, което напълно ще пасне. Ако имах дубликатор. А може би имам? Нали в края на краищата те закачаха по мен всичко, което им попадаше под ръка. Разрових купчината и там наистина се намери малък настолен модел на апарата. Беше зареден с кюлче изключително плътен материал, който по някакъв начин се разширява в машината, като се превръща в листове бяла гладка пластмаса: върху тях се правеха копията. След множество регулировки успях така да намаля качеството на пластмасата, че стана толкова мека и груба като „зелените“. Сега трябваше само да докосна копиращото копче и машината започна да вади „зелени“, абсолютно същите като оригинала. Най-едрата хартийка на Слешър беше десетарка. От нея и направих няколко копия. Разбира се, номерът на всички бе един и същ, но опитът ми показваше, че хората никога не разглеждат получените пари.
Дойде време да пристъпя към следващия етап от внедряването си в обществото на примитивната планета Земя. Изясних си, че названието Пръст съвсем не е точно и има съвсем друго значение. Надянах снаряжението, което можеше да ми потрябва, и оставих всичко останало в пещерата заедно със скафандъра. Когато ми потрябва, всичко ще си бъде на място. Слешър мърмореше и похъркваше, докато летях с него обратно над езерото и по-нататък ниско над дърветата към пътя. Сега, през деня, по него имаше по голямо движение. Чувах рева на колите и после отново се спуснах в гората. Преди да го събудя, закопах гравитатора заедно с радиокомпаса, който при нужда щеше да помогне да се намери това място.