Това, което се случи после, можеше да се обясни само с безгрижността, смесена с умората и непознаването ми на тази планета. Мислите ми блуждаеха: Анжела и децата, приятелите ми от Корпуса. Всички те съществуваха сега само в паметта ми и бяха реални не повече от спомените ми за персонажите на някакъв роман. Угнетяващи мисли, а аз вместо веднага да ги отстраня, продължавах да се занимавам с тях. Затова внезапно раздалият се рев на мотор ме завари неподготвен. В този момент бях на завоя на пътя, разсичащ вероятно малък хълм, така че от двете му страни се извисяваха стръмни склонове. Трябваше по-рано да предвидя възможността да попадна в капан в този процеп и да помисля за начин да го избегна. Сега, докато размишлявах дали да се изкача по склона, да включа гравитатора или да направя нещо друго, отпред иззад завоя блесна силна светлина и ревът стана по-силен. В края на краищата скочих в крайпътната канавка, легнах, скрил лице с длани и се опитах да изглеждам колкото може по-незабележим. Дрехите ми бяха в обикновен тъмносив цвят и напълно можеха да се слеят със земята.
А след това ме заглуши силен рев, заля ме ярка светлина — всичко това мина съвсем до мен. Седнах веднага и погледнах след четирите странни машини, които току-що преминаха. Детайли не се виждаха, защото различих само силуетите им на фона на собствените им фарове. Те ми се сториха много тесни, подобни на мотоциклети, всеки от които имаше отзад червена светлинка. Звукът започна да затихва и изведнъж се смеси с пронизителен писък и хилене, подобни на крясъци на животни. Те спряха, вероятно са ме видели. Отекваха щракащи, лаещи звуци, фаровете направиха пълен кръг и се насочиха към мен.
Глава 4
Когато не знаеш какво да правиш, изчакай, противникът може да сгреши пръв — ето любимият ми девиз. Можех да се опитам да се измъкна, да се изкача по склона или да излетя, но тези хора, които и да бяха те, можеха да имат оръжие. От мен би се получила прекрасна мишена. При това, дори да избягам, все едно бих привлякъл внимание към тази местност. По-добре първо да видя какво представляват всъщност. Обръщайки се с гръб, за да не ме заслепяват фаровете им, търпеливо чаках машините да се приближат и спрат, образувайки около мен полукръг от ревящи мотори и заслепяващи фарове. Прислушвах се към странните звуци, с помощта на които си говореха, но не разбрах нито дума. Всичко беше поради това, че от тяхна гледна точка бях облечен много странно. Те сигурно се бяха договорили нещо, защото моторът на единия от невидимите екипажи замлъкна и шофьорът му излезе напред, на светлината.
Огледахме се взаимно с голям интерес. Той беше малко по-нисък от мен, но изглеждаше по-висок заради подобния на кошница метален шлем. Този шлем, накичен с лепенки и увенчан с висок остър накрайник, беше много непривлекателен, както и останалите му дрехи. Целите бяха направени от черна кожа с множество блестящи копчета и катарами. Като връх на вулгарността носеше на гърдите си стилизиран череп с кръстосани кости, целият запълнен с някакви фалшиви камъчета.
— ……? — каза той с доста оскърбителен тон, като едновременно с това силно издаде напред челюстта си.
Усмихнах се, създавайки образа на мило, добродушно момче, и дружелюбно отговорих:
— Мъртъв ще изглеждаш още по-отвратително, отколкото като жив, така че не говори повече с мен с такъв тон.
Той ме погледна озадачено и отново започна неразбираем за мен разговор. Към първия шофьор се присъедини още един, също толкова странно облечен. Той възбудено ми показа юмрука си. Погледите на всички се насочиха към ръчния ми хронометър, при това издаваха пронизителни любопитни викове, които се превърнаха в злобни, когато скрих ръката си зад гърба.
— ……! — каза първият тип, излизайки напред с протегната ръка. Раздаде се рязко щракане и в другия му юмрук се появи бляскаво острие.
Е, какво пък, този език го разбирам. Едва не се усмихнах. Лоши хора, освен ако законът в тези земи не препоръчваше да се носи оръжие и да се ограбва първия срещнат. Е, какво пък, знаейки правилата, можех да играя по тях.
— …….? — възкликнах аз, като отстъпвах и вдигах отчаяно ръце.
— …….! — закрещя този селянин, скачайки срещу мен.
— Е, как е „…….“, а? — попитах аз, като ритнах с крак китката му. Ножът полетя в тъмнината и той нададе вик на болка, постепенно преминаващ в бълбукане, когато с пръст го ударих в гърлото.