При вида на невенкебланската валута очите на сервитьора светнаха, той я взе с треперещи пръсти и почтително я отнесе. В замяна получих голяма шепа аргани. Сигурно ме измами, но въпреки това бях щастлив. Вмъкнах се в първия магазин, който намерих, с изложени на входа дрехи. Тук есперанто се говореше лошо, но все пак достатъчно добре, за да мога да си купя някакви торбести панталони и наметало, заедно с една плетена кошница за торбата с парите. Почувствал се поне за момент в безопасност, аз се затътрих още по-навътре в града. През оживените улици до пазар, където си купих широкопола шапка с цветно перо. Малко по малко си купих и други дрехи, докато се облякох напълно, кошницата със затворническите дрехи изхвърлих, а парите сложих в елегантна чанта, преметната през рамо. Вече бе започнало да се смрачава и аз напълно се бях изгубил.
Тревожех се за Бибз. Бях направил всичко, което можех, за нейната сигурност, за нейното дистанциране от мен и от моето престъпление. Беше ли достатъчно? Почувствах остро чувство на вина и необходимост да се свържа с нея. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Най-напред трябваше да намеря сградата на Съюза — единственият ми ориентир — и да тръгна от нея.
Когато я намерих, вече се бе стъмнило и бях много, много уморен. Въпреки това нямах друг избор, трябваше да продължа. Да проследя маршрута на конското превозно средство, което беше отвело Бибз с нейните похитители, да намеря ъгъла, където бяхме слезли от него. Оттам беше достатъчно лесно да стигна до ресторанта, където се бяхме хранили и с облекчение да се отпусна на някой стол. Сега ми оставаше само да се надявам, че тя ще си спомни мястото и ще се сети да дойде. Свалих шапката си и почувствах остра болка около врата.
— Предател — изсъска Бибз в ухото ми, докато аз гъргорех и пипах слепешката, но не можах нищо да достигна. Беше ли това краят…?
Почти. Вече губех съзнание, преди болката да намалее и в скута ми да падне парче жица. Потривах надутия си, кървящ врат, а Бибз придърпа един стол и седна до масата. Тя повдигна чантата ми, после я отвори. Беше с насинено око и охлузвания около устата.
— Искаше ми се да те убия — промърмори. — Толкова бях ядосана, че щях да го направя. Но видях, че носиш парите и разбрах, че така си планирал цялата операция. Затова дойдох да се срещнем. Но тъй като те ме бяха обработили, реших, че ти дължа малко от същото. Ще поръчам вино.
— Планирано… — изграчих аз и се закашлях. — Съборих те… така че те да не разберат, че участваш в грабежа.
— Свърши работа… иначе сега нямаше да съм тук. Понатупаха ме малко, после хукнаха да те гонят. Веднага тръгнах подир тях объркана. Просто скитах наоколо и гледах много да не се мяркам, докато стана тъмно. Мразех те. Нямах никакви пари, нищо. Само това насинено око. Имаш късмет, че не те удуших.
— Благодаря — отвърнах и изпих половин халба от бирата, която сервитьорът беше сложил пред мен. — Това бе единственото, което можех да направя. Докато ти разговаряше с лихваря, аз търсех изход. Покрай тях не можех да мина. Но тъй като вече бяхме вътре, имаше добра възможност да излезем. Затова взех парите.
— Страхотно. Можеше да ми кажеш.
— Нямаше начин. Единственото, което измислих, за да не те замеся в грабежа, беше да те съборя. Извинявай… но все пак успяхме.
Бибз прекара пръсти по монетите и се усмихна.
— Прав си, Джим, момчето ми. Толкова много пари си заслужават малко охлузване. Сега да тръгваме. Ти си си сменил дрехите. И аз трябва да направя същото.
— После отиваме в най-добрия ostel в града.
— За една гореща баня и истинска храна. Да тръгваме!
Остелът беше ниска сграда, скрита зад високи стени. Апартаментите бяха настрани от централния вътрешен двор и ние получихме най-добрия, ако поклоните и угодничеството на прислугата означаваха нещо. Виното беше изстудено и най-хубавото, което някога бях опитвал. Обикалях из покритите с килими стаи и похапвах от донесените заедно с виното печени мръвки, докато Бибз говореше нещо и се къпеше в съседния басейн. Накрая тя се появи, облечена с хавлия, блестяща от чистота и ръмжаща от глад. В заведението нямаше такива глупости като ресторант или трапезария. Прислужниците донесоха храната на месингови подноси и ние ядохме лакомо в стаята си. Когато отнесоха остатъците, аз пуснах резето на външната врата и напълних кристалната чаша на Бибз с вино.
— Това е живот — каза тя.
— Разбира се — съгласих се и легнах на възглавниците срещу нея. — Сега ми трябва един хубав сън и отново ще се почувствам човек.
Тя се изпъна на дивана и ме загледа през полузатворените си очи. Е, едното всъщност беше полузатворено, а другото — удареното — напълно. Бибз поклати глава и се усмихна.