Впоследствие архиепископът привика Ерлен Никулаусьон на разговор в Нидарус. Симон тръгна с него. Възнамеряваше да вземе племенника си от „Ранхайм“ и да го заведе в долината, та момчето да погостува на майка си.
Пристигнаха седмица преди откриването на Фростенския тинг29 и в града кипеше оживление. Двамата мъже влязоха в имението на архиепископа и ги насочиха към стаята за разговори. Там завариха неколцина каноници и светски господари. Сред присъстващите се открояваха лагманът на Фростенския тинг Харал Никулаусьон, Улав Хермансьон — лагман в Нидарус, рицар Гюторм Хелгесьон — областен управител на Йемтлан, и Арне Явалсьон, който веднага се приближи към новодошлите и поздрави сърдечно Симон Андресьон. Арне отведе Симон до прозореца и двамата се настаниха там.
Симон не се чувстваше добре в компанията на Арне. Последно се видяха преди десет години в „Ранхайм“. Тогава тамошните стопани го приеха радушно, но пътуването остави незаличими следи в паметта му.
Докато Арне се хвалеше с малкия Явал, Симон не изпускаше баджанака си от очи. Ерлен разговаряше с кралския ковчежник Борд Петершон, който нямаше роднинска връзка с рода от „Хестнес“. На Ерлен никак не му липсваше аристократична осанка, но той се държеше много свободно и непринудено в разговора с възрастния мъж. Поклащаше се на пети и на пръсти с ръце, сключени на гърба. Както обикновено, облеклото му бе издържано в тъмни цветове, но представляваше красива гледка: виолетово-синя жилетка, плътно прилепнала към тялото, с цепки от двете страни и с черна яка. Бе отметнал качулката си назад и се виждаше сивата копринена подплата на дрехата му. На кръста си Ерлен носеше обкован със сребро колан и беше обут в прилепнали около прасците високи, червени ботуши, които подчертаваха елегантните му крака.
На ярката светлина, нахлуваща през прозорците на каменната сграда, личеше, че косата на Ерлен Никулаусьон е побеляла доста по слепоочията. Нежната кожа около устата и под очите му бе осеяна с бръчки. Напречни гънки набраздяваха дългата му, красиво извита шия. И въпреки това Ерлен младееше сред останалите мъже, макар и далеч да не бе най-младият сред тях. Но той бе запазил грациозната си фигура, а движенията му притежаваха същата непринуденост и небрежност като на младини. И сега, на срещата, Ерлен започна да се разхожда напред–назад из стаята с характерната за тялото му лекота и гъвкавост, като продължаваше да държи ръцете си сключени на гърба. Всички останали господа заеха местата си и разговаряха с приглушени гласове. Пъргавите стъпки на Ерлен и дрънченето на сребърните му шпори отекваха твърде отчетливо.
Накрая един от по-младите мъже раздразнено го помоли да седне:
— Стига си вдигал шум, човече!
Ерлен замръзна на мястото си, смръщи вежди и се обърна с усмивка към мъжа, направил му забележката.
— Къде се напи тази вечер, та си така чувствителен към шума, Юн? — попита Ерлен и седна.
Лагман Харал се приближи до него, а Ерлен се изправи и остана на крака, докато лагманът седна; после се отпусна до него, кръстоса крака и сключи ръце над коляното си, докато двамата разговаряха.
Ерлен разказа на Симон напълно откровено за всички сполетели го неприятности, след като убиецът и магьосницата се изплъзнали от ръцете му. Но сега, докато с лагмана разнищваха случая, по лицето му бе изписано напълно безгрижно изражение.