Но пред очите й тъмнееше една и съща картина: група ездачи се изгубват на север по пътя Рустен, където долината се стеснява и планините се приближават, почернели от гори. От реката, бумтяща над издадените скали, се разнася хладен полъх. Водата зеленее със студен отблясък, пени се и се удря в черни неравности по дъното. Ако някой се хвърли в бездната, реката ще го понесе главоломно от скала на скала и ще го убие. Исусе, Дево…
После пред погледа й се изпречиха полята в „Йорун“ в светла лятна нощ. Видя себе си: тича по пътеката надолу към зеленото пространство в елховата гора, където перяха дрехите. Водата тече с упорито, монотонно бучене в плоското, каменисто корито. Исусе Христе, няма друг начин…
О, татко не би проявил подобна жестокост, дори и това да е най-правилното нещо. Щях да го моля със сълзи на очи, да коленича: татко, не ми отнемай детето.
Кристин застана на Фегинсбрека — Склона на щастието — и пред нея се откри изглед към града, окъпан в златните лъчи на вечерното слънце. Отвъд широкото, лъкатушещо корито на реката се виждаха кафяви къщи със зеленясали покриви, тъмни корони на дървета в градините, светли каменни постройки с назъбени фронтони, църкви с гърбове, покрити с букови греди, и други с покриви от олово с матов отблясък. Но над зелената площ, над великолепния град, се издигаше внушителната църква на свети Улав, обляна от ослепителна светлина. Всичко се намираше в подножието й. Вечерното слънце огряваше фасадата й с блестящи прозорци, а кулите, главозамайващите шпилове и златните ветропоказатели се устремяваха високо към светлия летен небосклон.
Наоколо имаше села, а по склоновете им бяха накацали едри стопанства. По-нататък фиордът се простираше светъл и безбрежен, а над него се носеха сенките на големи летни облаци, които се издигаха над блестящите сини планини от другата страна. Манастирският остров приличаше на зелен венец, обсипан с бели цветчета — къщи. Водата леко се плискаше в бреговете му. В плитчините имаше много корабни мачти, а наоколо — безброй красиви сгради.
Покъртена, Кристин избухна в ридания и се просна ничком пред кръста встрани от пътя, където хиляди поклонници бяха благодарили на Бог, задето протяга ръце в помощ на хората, тръгнали на път през опасния и красив свят.
В църквите и манастирите отекна камбанен звън, известяващ вечерня. В този момент Кристин влезе в двора на храма на свети Улав. За миг тя се осмели да вдигне очи към западния фронтон и, заслепена, наведе глава.
Хората не са построили тази сграда със собствени сили. Божият дух е вдъхновявал свети Йойстайн10 и неговите последователи, съградили божия дом. Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Едва сега Кристин успя да проумее значението на тези думи. Подобието на прекрасното Божие царство и издяланото от камък свидетелстваше, че по Негова воля се сътворяват единствено красиви неща. Кристин потрепери. Да, Господ е отвърнал гневно лице от всичко отблъскващо, от греха, срама и покварата.
В покритите галерии на небесната крепост стояха свети мъже и жени — толкова красиви, че Кристин не смееше да ги погледне. Нагоре тихо и пленително се виеха неувяхващите клонки на вечността и разцъфваха върху шпилове и кули под формата на каменни дарохранителници. Над средната врата Христос висеше на кръста, а до него бяха Богородица и Йоан Богослов, бели като направени от сняг, със златни искрици.
Кристин обиколи църквата три пъти, потънала в молитвите си. Огромните каменни късове със замайващо богато украсени колони, арките и прозорците, гледката на колосалния кос покрив, кулата, жълтеещият се във висините шпил — всичко това накара Кристин да приведе гръб под бремето на греха си.
Треперейки, тя целуна изсечения камък на портала. За частица от секундата пред очите й се мярна тъмната дърворезба на вратата на църквата в „Йорун“. Като дете Кристин долепяше устни до нея след родителите си.
Младата майка напръска себе си и детето със светена вода. Помнеше, че баща й правеше така някога. Кристин притисна Нокве силно до гърдите си и влезе навътре в църквата.
Крачеше сякаш из гора. Колоните бяха набраздени като стари дървета, а в гората се процеждаше пъстроцветна и ясна светлина и сякаш пееше между витражите. Високо над главата й в каменната шума играеха животни и хора, а ангелите свиреха. В зашеметяващите висини пък се виеха сводовете и издигаха храма към Бог. Малко по-встрани, до един олтар, отслужваха служба. Кристин коленичи до близката колона, а песента я прониза като ослепителна светлина. Сега забеляза колко ниско е паднала в прахта…
10
Йойстайн Ерленсон (1120–1188) — най-забележителният архиепископ на Нидарус, основна фигура по време на строежа на готическата катедрала в града, издигната в памет на свети Улав. — Бел.прев.