— Да — кимна Лавранс. — Така и не постигнахме единодушие.
— А говорихте ли за мен? — побърза да попита тя.
— Не, милинката ми — засмя се бащата. — Не се сещам да сме те споменавали в разговорите си. Да не би Ерлен да се готви да пътува на юг при Мюнан Бордшон?
— Май да — отвърна Кристин. — Наскоро отец Айлив състави писмо за Ерлен, а и той спомена, че скоро ще потегля на юг.
Лавранс помълча, загледан в детето, което пипаше дръжката на кинжала му и се мъчеше да захапе планинския кристал върху нея.
— Наистина ли искат да отнемат властта на Ингебьорг? — попита Кристин.
— Кралицата е на твоите години — отвърна бащата, а леката усмивка не слизаше от лицето му. — Никой не желае да отнеме на майката на краля честта и властта, която й е отредена. Но архиепископът и неколцина приятели и роднини на покойния крал свикаха съвещание, за да преценим как най-успешно да защитим и нейната слава, и интересите на поданиците.
— Явно не си дошъл в „Хюсабю“ само за да видиш Нокве и мен, татко — промълви Кристин.
— Така е, предвидил съм и други неща — засмя се Лавранс. — А на теб те май никак не ти се нравят.
Погали лицето й. Когато Кристин беше малка и той й се караше или я дразнеше, винаги след това я милваше по същия начин.
През това време Ерлинг и Ерлен се намираха в рицарската къща — висока като кула голяма постройка на три етажа в североизточната част на двора, непосредствено до портата. На най-горния етаж се помещаваше стая с процепи за стрелба. Там криеха всички оръжия, които не използваха ежедневно в „Хюсабю“. Тази къща беше дело на крал Скюле.
Ерлинг и Ерлен наметнаха кожусите, защото в стаята беше кучи студ. Гостът обикаляше и разглеждаше богатата сбирка от красиви оръжия и доспехи, останали на Ерлен в наследство от дядо му по майчина линия, Гауте Ерленсьон.
Ерлинг Видкюнсьон, дребен на ръст, леко пълничък, се движеше пъргаво и плавно. Не можеше да се нарече красавец въпреки правилните си черти, но рижата му коса, белите му ресници и вежди, и светлосините му очи му придаваха чар. Хората смятаха Ерлинг за хубав мъж, но това вероятно се дължеше на всеизвестния факт, че е най-богатият рицар в Норвегия. По природа Ерлинг беше кротък и подкупващ с мълчанието си. Славата си на най-умния мъж в страната той дължеше не на изключителната си интелигентност, ерудиция и начетеност, а на способността си да се вслушва в думите на хората. Ерлинг беше връстник на Ерлен Никулаусьон, а и ги свързваше роднинска връзка, макар и доста далечна. Познаваха се от цяла вечност, но между тях не възникна близко приятелство.
Седнал върху сандък, Ерлен разказваше за кораба, който поръчал през лятото. Вътре имало шестнайсет места и според собственика щял да бъде изключително бърз и лесен за управление плавателен съд. Повикал двама майстори на кораби от север и лично участвал в строителните работи редом с тях.
— Корабите са сред малкото неща, от които разбирам, Ерлинг. Очаква ни прелестна гледка, когато „Маргигрен“15 започне да пори вълните.
— Маргигрен — ама че зловещо езическо име си му избрал, родственико — позасмя се Ерлинг. — Да не възнамеряваш да плаваш с него на юг?
— И ти ли си набожен като жена ми? И тя казва, че името е езическо. Корабът никак не й харесва, но тя нали е от северна Норвегия, не понася морето.
— Съпругата ти изглежда смирена, красива и очарователна — учтиво отбеляза Ерлинг. — Както се очаква от жена, потомка на род като нейния.
— Да — засмя се Ерлен. — Не минава ден, без да отиде на служба. Отец Айлив, нашият свещеник, ни чете на глас религиозни книги. Това, наред с бирата и хубавата храна, е любимото ми занимание. У дома идват бедняци, за да дирят помощ и съвети от Кристин. Така, като ги гледам, биха й целунали крайчето на дрехата. Вече не зная кои хора са от моите. Жена ми прилича на онези светици от житията, които крал Хокон ни караше под заплаха да слушаме, докато бяхме придворни пажове. Спомняш ли си? Нещата в „Хюсабю“ много се промениха от последния път, когато ми гостува, Ерлинг — обясни той, а след малко добави: — Тогава впрочем се изненадах от посещението ти.
— Спомена за времето, когато бяхме пажове — подхвана Ерлинг Видкюнсьон с чаровна усмивка. — Нали бяхме приятели? Тогава всички очаквахме, че ти ще стигнеш далеч, Ерлен.
— Да, и аз така си мислех — засмя се в отговор Ерлен.
— Не искаш ли да тръгнеш с мен на юг?