Стоунър въздъхна.
— Чудесно — рече той. — Текстовете са главно на латински, малко на френски и немски, въпреки че нищо чудно да се справите и без тях. Ще ви дам списък с книгите, които трябва да прочетете, и следващата сряда следобед ще обсъдим темата ви за семинара.
Уокър му благодари отново и отново, после стана с известно затруднение от стола.
— Веднага ще се заема с книгите — каза. — Сигурен съм, няма да съжалявате, че сте ме допуснали до семинара си, господине.
Стоунър го погледна малко изненадано.
— Този въпрос не ми е хрумвал, господин Уокър — каза той студено. — Ще се видим в сряда.
Семинарът се провеждаше в тясно сутеренно помещение в южното крило на Джеси Хол. От циментовите стени се просмукваше миризма на влага, която обаче не бе неприятна, по голия циментов под глухо нашепваха плъзгащи се нозе. От тавана в средата на стаята висеше една-единствена лампа, която хвърляше светлина надолу, така че които седяха на чиновете в средата, бяха обгърнати от плисналата се яркост, но стените бяха мрачносиви и ъглите бяха почти черни, сякаш гладкият небоядисан цимент всмукваше светлината, струяща от тавана.
Онази втора сряда на семинара Уилям Стоунър дойде в аудиторията с няколко минути закъснение, поговори със студентите и започна да подрежда книгите и записките си по малката дъбова катедра, сложена точно в средата при стената с черната дъска. Погледна групичката, пръсната из помещението. Някои познаваше: двама пишеха докторати и той им беше научен ръководител, други четирима още бяха в магистърската програма, където беше водил занятия, от останалите трима правеха дисертации, посветени на новите езици, един следваше философия и пишеше дисертация за схоластиците, имаше и една жена в напреднала възраст, гимназиална учителка, която се опитваше през едногодишния си отпуск5 да защити магистърска степен, присъстваше още една тъмнокоса млада жена, нова преподавателка в катедрата, постъпила на работа за две години, докато подготвя дисертация, с която се бе заела след дипломирането си в един университет в източните щати. Беше помолила Стоунър да я включи като слушателка в семинара и той се бе съгласил. Чарлс Уокър го нямаше в групата. Стоунър поизчака още малко, като прехвърляше записките си, после се прокашля и започна занятието.
— На първата ни среща обсъдихме обхвата на семинара и решихме да ограничим запознанството със средновековната латинска традиция с първите три от общо седемте хуманитарни науки и по-точно, с граматиката, риториката и диалектиката. — Той замълча и се взря в лицата — плахи, любопитни, с вид на маски, — които бяха насочили цялото си внимание към него и към думите му. — На някои от вас такова ограничение може да се стори безразсъдно строго, но не се и съмнявам, че ще намерим достатъчно материал, с който да се заемем, дори и да проследим съвсем повърхностно развитието на тези три науки до шестнайсети век. Важно е да разберем, че те: риториката, граматиката и диалектиката, са означавали за човека от Късното средновековие и Ранния ренесанс нещо, което ние днес можем да си представим само смътно, ако не приложим историческо въображение. За такъв учен науката граматика например не се е свеждала просто до механичното разположение на частите на речта. От края на елинизма до Средновековието изучаването и прилагането на граматиката са включвали не само „умела словесност“, за каквато говорят Платон и Аристотел, те — което с времето става много важно, — са включвали и изучаването на поезията в техническите й подробности, тълкуването на поезията и като форма, и като съдържание, и изящния стил, доколкото той може да бъде разграничен от риториката. — Стоунър усети, че се е запалил по темата, и забеляза, че доста от студентите са се навели напред и са спрели да си водят записки. Продължи: — И не само това, ако попитат нас, хората от двайсети век, коя от тези три науки е най-важна, вероятно ще изберем диалектиката или риториката и едва ли граматиката. Въпреки това римският и средновековният учен — и поет — почти със сигурност ще сметне за най-важна граматиката. Не бива да забравяме…
Беше прекъснат от силен шум. Вратата се беше отворила и в аудиторията влезе Чарлс Уокър, който, докато я затваряше, изпусна учебниците под сакатата си ръка и те нападаха с трясък на пода. Той се наведе непохватно с недъгав крак, изпънат под него, и събра бавно учебниците и листовете. После се изправи и затътрузи нозе през стаята, а подметките му застъргаха по голия цимент, засъскаха толкова силно, че звукът прокънтя глухо из помещението. Уокър намери стол на първия ред и седна.
5
Веднъж на седем години в някои учебни заведения в САЩ предоставят творчески отпуск за научна работа. — Б.пр.