— Имаш хубава рана, Бо. Най-малко шест шева.
— Шест? Мамка му!
— Хайде млъквай или ще зашия и устата ти!
Той загледа спринцовката, която Ксандър извади от чекмеджето, сетне реши, че предпочита намусеното лице на Гиб.
— Не знам нищо повече. Нямам представа каква игра играе, но я докарва до нервна криза. Рина се опитва да се справи, но това я изяжда.
— Сигурно е някой, когото е тикнала в затвора — промърмори Гиб. — Сега е излязъл и я преследва. Моето момиченце и аз ще трябва да си поговорим.
— Да си поговорим, е нашият евфемизъм за викане, ругаене и трошене на разни чупливи предмети — обясни Ксандър. — Малък негодник!
— Не мисля , че заслужавам да ме наречеш негодник просто защото… Ох! Имаш предвид оня негодник? Господин Хейл. Гиб, ти си й баща, познаваш я по-дълго от мен, но бих казал, че с викане, ругаене и чупене на чинии нищо няма да се промени.
Гиб се озъби в крива усмивка.
— От опит не боли.
Предната врата се отвори и влезе Джак с риза и обувки в ръце. Погледна ръката на Бо и му намигна.
— Бианка смята, че ще ти потрябват. Шевове, а?
— Шест на брой, според доктор Глум43.
— Затвори си очите и мисли за Англия — посъветва го Ксандър.
Можеше да бъде много по-зле, реши Бо. Можеше да се унижи и да пищи като момиче. А ето че се прибра вкъщи с ненакърнено достойнство, смучейки замразена черешова пръчка, която Ксандър му даде, след като завърши операцията, като награда за смелостта.
По-голямата част от тълпата се бе разотишла. Бяха останали само няколко души, за да наблюдават нещо, което бяха виждали само по телевизията, помисли си Бо.
Рина, О’Донъл и Стив, заедно с още няколко момчета, за които предположи, че са от полицията, все още стояха около останките на колата му.
Той се зачуди дали застраховката ще покрие повредите по другите коли, причинени от летящите парчета от неговата. Боже, разходите му щяха да скочат до небето!
Рина се отдели от групата и отиде при него.
— Как е ръката ти?
— Очевидно няма да я отрежат. Получих и захарна пръчка.
— Само така можех да го накарам да престане да плаче — обясни й Ксандър. — Колкото до камиончето, изглежда ми направо за боклука.
— Да, много е зле — съгласи се тя. — Второстепенни повреди по паркиралите наблизо коли, в това число и по моята. Ще опишем щетите. Ти ще подпишеш, Бо, така че да приложим протокола като доказателство.
— А инструментите ми? Нещо останало ли е от тях?
— След като приключим, ще ти предам всичко, което сме намерили. Мама е вътре — обърна се към баща си. — Искаше да те изчака и да види как е Бо.
— Добре. Ще почакам с нея да приключиш.
— Няма да свърша скоро. Късно е, по-добре си вървете в къщи.
— Ще почакаме.
Тя се намръщи, когато баща й тръгна към къщата, и се обърна към брат си.
— Какво става?
— Хайде, Джак, ще те изпратя до вас — Ксандър прегърна зет си през рамото и погледна към Бо. — Пази превръзката суха и използвай мехлема, който ти предписах. Ще те прегледам утре — сетне вдигна брадичката на Рина и я целуна по бузата. — Лошо ти се пише, сестричке. Лека нощ!
Джак я целуна по челото.
— Пази се. До скоро, Бо.
Рина веднага обърна очи към него.
— Е, какво става? Казвай!
— Не си им казала.
Тя отвори уста, сетне я затвори.
— И ти си го направил.
— Наложи се. Така че аз опрах пешкира. Изпълних ролята на боксовата круша.
— Супер — тя се изплю и погледна към къщата. — Направо супер! Не можа ли да държиш устата си затворена и да ме оставиш аз да се оправям?
— Знаеш ли какво? — рече той след миг мълчание. — Нощта беше доста противна и нямам настроение, нито сили за още един рунд. Прави каквото щеш. Аз си лягам.
— Бо… — понечи да заговори Рина, но той се отдалечи и я остави сама с гнева й, без никой, на когото да си го изкара.
Докато дойде време да стигне до собствената си врата, бе станало четири сутринта. Искаше да си вземе един дълъг студен душ и да си легне в мекото легло.
Родителите й обаче чакаха на дивана, прегърнати като две заспали деца. Решавайки, че това е единственият й шанс, Рина реши да се измъкне на пръсти по стълбите.
— Хич не си го и помисляй — спря я гласът на баща й, макар че очите му останаха затворени. Нито веднъж, ама наистина нито веднъж никой от тях не бе успял да се промъкне незабелязано в къщата след полицейския час, поставен от родителите й. Баща й имаше инстинктите на змия.
— Късно е. Искам да поспя няколко часа.
— Вече си достатъчно голяма. Безсънието няма да ти навреди.
— О, мразя, когато ми говориш така.
— Внимавай как се държиш, Рина — намеси се и Бианка, без да отваря очи. — Все още сме ти родители и ще бъдем такива дори сто години, след като умреш.