— Да, но кристалното ти кълбо в онези дни е било прекалено замъглено.
Шегата му, независимо дали съдържаше повече сарказъм или съчувствие, не охлади кръвта й.
— Пожар, О’Донъл. Огън. Винаги присъства и той. Джош, Хю, колата на Люк, а сега и на Бо. Винаги има пожар. Може би и други неща, които не съм забелязала. Случаи, които все още не са приключени.
— Разликата е, че сега той иска ти да знаеш.
25.
Лаура Пасторели работеше като продавачка в „Севън-илевън“46 близо до границата между Мериленд и окръг Колумбия. Тя бе на петдесет и три и годините й личаха. Лицето й бе набраздено от дълбоки бръчки, издълбани от безпокойствата и несгодите, изтърпени през годините. Косата й беше посивяла, неподдържана. Около врата си носеше сребърно кръстче. То и брачната й халка бяха единствените й бижута.
Тя вдигна очи, когато О’Донъл и Рина влязоха и погледът й се плъзна по Рина, без да я разпознае.
— С какво мога да ви услужа? — попита механично. Сигурно повтаряше това изречение по сто пъти на ден по навик.
— Вие ли сте Лаура Пасторели? — О’Донъл показа значката си и Рина забеляза инстинктивното трепване, преди устните на Лаура да се свият в тънка черта.
— Какво искате? На работа съм. Не съм направила нищо.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса относно съпруга и сина ви.
— Съпругът ми живее в Ню Йорк. Не съм го виждала от пет години — пръстите й пълзяха по мършавите гърди, за да намерят сребърното кръстче.
— А Джоуи? — Рина изчака, докато погледът на Лаура се върна върху нея. — Не ме ли помните, госпожо Пасторели? Аз съм Катарина Хейл, от квартала.
Разпознаването пропълзя бавно в очите й, също като пръстите. Когато очевидно си спомни, Лаура извърна очи.
— Не ви помня. Не съм ходила в Балтимор от години.
— Помните ме — настоя Рина. — Може би има някое по-удобно място, където да поговорим.
— На работа съм. Заради вас ще загубя работата си, а ще е трудно да си намеря друга. Защо не ни оставите на мира?
О’Донъл приближи до един млад мъж с наперено изражение, на около двадесетина години, който не си правеше труда да скрие, че подслушва. На табелката с името му пишеше Денис.
— Денис, защо не дойдеш за малко, докато госпожа Пасторели си вземе кратка почивка?
— Трябва да зареждам.
— Плащат ви на час, нали? Наглеждай щанда — разпореди О’Донъл и се обърна към жената. — Хайде да излезем навън, госпожо Пасторели — Денят е прекрасен.
— Не можете да ме накарате, не можете!
— Ще бъде много по-лошо, ако трябва да се върнем отново — рече кротко Рина. — Тогава ще се наложи да говорим с шефа ви и да усложним нещата за вас.
Без да каже нищо повече, Лаура излезе иззад щанда и тръгна с наведена глава.
— Той си плати. Джо си плати за всичко, което стана. Беше случайност. Тогава беше пиян и не го е направил нарочно. Баща ти е виновен. Той наговори един куп лъжи и разстрои Джо, който потърси утеха в алкохола! Това е! Все пак никой не пострада! Застраховката покри щетите, нали? А ние трябваше да се преместим.
Тя вдигна глава, в очите й блестяха сълзи.
— Трябваше да се преместим и Джо отиде в затвора. Това не ви ли стига? Не е ли достатъчно наказание?
— Джоуи беше ужасно разстроен, нали? — попита я Рина.
— Полицаите отведоха баща му. С белезници, пред очите на целия квартал. Той беше малко момче. Имаше нужда от баща си.
— Семейството ви е преживяло тежки времена.
— Тежки ли? Вие наричате това тежки? Семейството ми се разби на пух и прах. Ти… твоят баща наговори ужасни неща за моя Джоуи. Хората го чуха. Наистина Джо не постъпи правилно. „Оставете отмъщението на мен“, казва Бог, но все пак вината не е негова. Беше пиян.
— Той е лежал допълнително. Забъркал се е в разни афери в затвора — отбеляза О’Донъл.
— Трябвало е да се защити, нали? Затворът остави белези в душата му. След това не беше същият.
— Вашето семейство обвинява мен за случилото се. Смятате, че аз съм виновна.
Лаура се намръщи.
— Ти беше дете. Човек не обвинява децата.
— Някои го правят. Случайно да знаете дали съпругът или синът ви напоследък са били в Балтимор?
— Казах ви, Джо е в Ню Йорк.
— Не е далеч. Може би е искал да ви види.
— Та той дори не говори с мен! Отдели се от църквата. Всяка нощ се моля за него.
— Сигурно все още се вижда с Джоуи.
Жената вдигна рамене. Дори този малък жест изглежда й костваше повече усилия, отколкото можеше да изразходи.
— Джоуи също не идва. Зает е, има много работа.
— Кога за последен път го видяхте?
— Преди няколко месеца. Много е зает — гласът й затрепери, почти като плач. Рина си спомни как беше хлипала в жълтата кухненска кърпа. — Вие винаги го обвинявахте! А те отведоха баща му, лишиха го от баща му. И той се забърка в разни неприятности, направи лоши неща. Но сега е добре. Има работа.