С чаша вино, бутилка вода или чашка кафе — в зависимост от това кое време на деня е, той щеше да обиколи всяко сепаре, да седне на всяка маса, да каже по две думи или да проведе цял разговор с клиентите си. Това бе установено правило, нещо като традиция. Баща й щеше да отдели време и да приседне при всеки за няколко минути. Темите на разговор варираха от спорт, храна и политика до новини по съседски — раждания, смърт. Предметът нямаше значение. Той не бе важен. Важна беше близостта.
Днес баща й държеше вода и когато седна срещу нея, отпи дълга глътка.
— Добри ли са? — попита, като кимна към чинията.
— Фантастични.
— Тогава хапни повече.
— Как е ревматизмът на господин Д’Алегрио?
— Върти го. Казва, че ще вали. Внукът му бил повишен, а розите му тази година се развивали добре — Гиб се ухили. — Какво му приготвихме за ядене?
— Лазаня, минестроне и домашна салата, чаша „Перони“, бутилка газирана вода, хляб и каноли13.
— Винаги си имала отлична памет. Сбъркахме, като те пратихме да учиш криминално право, химия и какви ли не други дивотии вместо да управляваш ресторанта.
— Винаги ще имам време да помагам тук, татко. Винаги.
— Гордея се с теб. Защото знаеш какво искаш и работиш, за да го постигнеш.
— Някой ме е възпитал по този начин. Как е бащата на булката?
— Все още избягвам да мисля за това — той поклати глава и отпи още вода. — Не искам да мисля за момента, когато ще пристъпи към мен, облечена с роклята и воала. Когато я поведа по средната алея в църквата, за да я предам на Винс. Ще се разплача като бебе, ако мисля за това. По-лесно ми е да го скрия някъде и да го забравя, докато се опитваме да се справим с лудостта, подготвяйки се за този момент.
Той се огледа усмихнат.
— Май още някой е чул за завръщането ти. Здравей, Джон.
— Здрасти, Гиб.
С вик на изненада и задоволство Рина скочи и прегърна Джон Мингър.
— Липсваше ми! Не съм те виждала от Коледа. Сядай! Колко се радвам, че пак си тук!
Тя отиде в кухнята и взе още едни прибори. Когато се върна, загреба от спагетите и сложи половината във втората чиния.
— Помогни ми малко. Татко смята, че съм стояла гладна в колежа, и сега ще ме угоява.
— Какво да ти донеса за пиене, Джон?
— Нещо безалкохолно ще е добре. Благодаря.
— Ей сегичка. Ще трябва да се връщам на работа.
— Разкажи ми всичко — започна Рина. — Ти как си, как са децата, внуците, изобщо животът?
— Всички са добре, аз също работя.
И изглежда добре, помисли си Рина. Торбичките под очите му бяха малко по-тежки, а косата му бе напълно сива. Но му отиваше. Пожарът го бе превърнал в част от семейството й. Не, нещо много повече от пожара, поправи се тя. Онова, което бе направил след него. Беше я запознал с работата си, беше отговарял на безкрайните й въпроси.
— Някакви интересни случаи?
— Всички са интересни. Все още ли искаш да идваш с мен на обиколки?
— Обади ми се и съм готова. Тръгвам веднага.
Лицето му се смекчи от усмивка.
— Имаше един случай, пожарът започнал в детска спалня. На осемгодишно момченце. В къщата нямало никой. Никакви химически катализатори, кибрити, запалка. Никакви следи от насилствено влизане или подпалвачески средства.
— Електричеството?
— Наред.
Тя започна да яде отново, докато размишляваше на глас.
— Химически фойерверки? Бомбички? Децата на тази възраст обичат да си играят с такива неща.
— Не и това дете. Каза ми, че иска да стане детектив.
— По кое време на деня е избухнал?
— Около два следобед. Децата са на училище, родителите на работа. Никакви предишни инциденти — той нави спагети на вилицата си и лапна, като затвори очи, оценявайки вкуса им. — Не е честно да те изпитвам, когато не можеш да видиш мястото, нито обстановката.
— Чакай, чакай, все още не се предавам. Пъзелите се правят, за да бъдат нареждани. Загадките — за да бъдат разрешавали. Място на избухване?
— Бюрото на момчето. Дървено.
— Обзалагам се, че върху него е имало колкото искаш запалителни материали. Хартия, лепило, самото бюро, тетрадките, подвързии и може би играчки. Близо ли е до прозореца?
— Точно под него.
— Значи вероятно има завеси, те са поели пламъците. Два следобед — сега тя затвори очи и си представи сцената. Сети се за бюрото на Ксандър, когато бе на същата възраст. Абсолютно безразборно разхвърляни играчки, комикси, листа и тетрадки.
— Накъде гледа прозорецът?
— Ти си истински стрелец. Право в десетката. Браво, Рина. На юг.
— Този ден слънцето сигурно е било силно, освен ако завесите не са били спуснати. Децата не обичат да пускат завесите. Какво е било времето?