— Да — Бо си представи мъртвото момче с костюма и свенливата усмивка на лицето. — Да, това наистина те кара да се замислиш.
В неделните следобеди нямаше много работа. След неделната литургия някои идваха по традиция да обядват, но повечето се прибираха по домовете си, за да си приготвят неделния обяд сами. Рина и Ксандър поеха следобедната смяна, заедно с братовчедката на Пит — Мия, която отговаряше за чакащите за маса, и Ник Касто, разносвач по домовете, и отговорник за съдовете.
По малката стереоуредба бяха пуснали Тони Бенет21, защото постоянните клиенти в неделя го обичаха, но Ксандър правеше пиците и калцонето на голямата работна маса под звуците на „Пърл Джем“22, които пееха тихо в слушалките му.
За Рина беше удоволствие да работи в кухнята, когато нямаше много поръчки, и да се разхожда из салона за хранене от време на време както правеше баща й.
Ресторантът щеше да остане на Фран — това бе разбираемо, но Рина винаги щеше да прекарва времето си тук. Ако тази вечер не очакваха гости за вечеря, тя и Ксандър може би щяха да се разходят след смяната си и да гледат последното състезание по boccie23 или да се съберат с приятели за една игра на топка.
Но след като щяха да имат гост — и това беше нейният приятел, трябваше да се върне вкъщи, и да помогне на майка си за вечерята.
След няколко часа щеше да се прибере и да подреди масата с официалната покривка и сервизи, майка й щеше да приготви специалното си пиле с розмарин, а за десерт щеше да има тирамису.
От сватбата на Бела бяха останали много цветя.
Той щеше както винаги да бъде срамежлив, помисли си тя, докато аранжираше ризото в чинията. Но семейството й щеше да му помогне да се отпусне. Беше дала указания на Фран да го подпита за писателските му планове.
Фран беше страхотна и умееше да накара хората да разкрият душата си пред нея.
Тананикайки си заедно с Тони Бенет, Рина изнесе чиниите, за да сервира лично.
— Значи сестра ти вече е омъжена жена.
— Точно така, госпожо Джиамбриско.
Жената кимна, хвърли поглед към съпруга си, който вече ровеше из ризотото.
— Чух, че хванала голям богаташ. Лесно е да се влюбиш в богат, почти толкова, колкото и в беден.
— Може би — лично Рина се чудеше какво ли е да се влюбиш въобще. Дали беше влюбена в Джош? Може би, не беше мислила за това.
— Ти само не забравяй! — госпожа Джиамбриско размаха вилицата си. — Момчетата може да душат около сестрите ти, но и твоят ден ще дойде. Съпругът на сестра ти има ли брат?
— Да. Женен, с едно дете и друго на път.
— Тогава някой братовчед.
— Не се тревожете, госпожо Джиамбриско — обади се Ксандър от работния тезгях. — Катарина си има гадже — той целуна пръстите си и изпрати целувката в нейна посока. — Тази вечер ще вечеря с нас и татко хубаво ще го върти на шиш.
— Както си му е редът. Италианец ли е?
— Не. И идва да яде пиле, а не да бъде изпечен на шиш — извика тя на брат си. — Добър апетит.
Докато вървеше към кухнята, хвърли заплашителен поглед към Ксандър, но тайно й стана приятно, че я закачат, защото си има приятел.
Рина поглеждаше часовника, бъркаше пене24 и сервираше спагети със сос путанеска, когато Джина влетя в ресторанта.
— Рина!
— Трябва ли ти нещо? — Рина взе каната с вода и напълни чашите. — Днес мама ще приготви специалитета си, така че си остави място.
— Катарина! — Джина я хвана за ръката и я отведе встрани.
— Какво има? За Бога, какво си се развикала? След половин час ще съм свободна.
— Ти не си чула!
— Какво да чуя? — силата, с която приятелката й стискаше ръката, и разплаканите й очи я накараха да се стресне. — Какво се е случило? Да не би нещо с баба ти?
— Не! О, Боже! Рина, това е бил Джош.
— Какво се е случило? — пръстите й сякаш се вцепениха върху дръжката на каната. — Случило ли се нещо?
— Имало е пожар в апартамента му. В неговия апартамент. Рина… хайде да отидем отзад.
— Кажи ми — тя се отскубна от ръката на Джина, водата се плисна от каната и я измокри. — Ранен ли е? В болницата ли е?
— Той… О, Света дево! Рина, не са успели да влязат, не са стигнали до него навреме. Той… той е мъртъв.
— Не! Не може да бъде — стаята се завъртя пред очите й. Един бавен, болезнен кръг от тосканско жълто, цветни рисунки, червено-бели покривки на квадратчета. Дийн Мартин пееше „Воларе“ със своя мек баритон. — Не, не може да е мъртъв. Защо ми казваш това?
— Станало е ужасно нещастие — сълзите се търкаляха по лицето на Джина. — Рина, сестричке!