— Не знам. Наистина не знам. Намерила я съседката. Притеснила се, че не отговаря по телефона. Пък и сутринта не си взела пощата. Баба ми си има навици, нали разбираш?
— Да.
— Тя има ключове. Съседката. Отишла да провери. Баба трябва да е умряла, докато е спала. Предполагам. Не знам, била е сама цял ден.
— Боуен, много е тежко, когато загубиш някого. Но можеш ли да си представиш по-добър начин да напуснеш този свят от този да си отидеш в съня, в собствения си дом и легло, докато спиш?
— Вероятно не — той си пое дълбоко въздух. — Вероятно не. Говорих вчера с нея. Обаждам й се на всеки няколко дни. Просто да я чуя как е. Оплака ми се, че кранът в кухнята отново капел, така че щях да отида днес или утре да го поправя. Днес обаче се замотах с работа и не отидох. Мамка му!
— Ти си се грижил за нея.
— Не, просто поправях разни неща в къщата. Ходех веднъж на няколко седмици. Не беше достатъчно. Трябваше да ходя по-често. Защо човек винаги се сеща какво е трябвало да направи, когато вече е късно?
— Защото сме хора и сме склонни да се самообвиняваме. Има ли други роднини?
— Не. Баща ми е в Аризона. По дяволите, не му се обадих! Чичо ми е във Флорида. Имам и един братовчед в Пенсилвания — той облегна глава назад. — Трябваше да намеря телефоните им.
Очевидно Бо бе съвсем сам.
Знаеш ли какво погребение е искала? Говорила ли е някога по въпроса?
— Не точно. Предполагам, че би искала опело. Да, със сигурност опело.
— Католик ли си?
— Тя е. Беше. Аз приключих с религията. Последното причастие! По дяволите! Вече е прекалено късно. Чувствам се глупаво — въздъхна той. — Никога не съм правил нищо подобно преди. Дядо ми почина преди повече от двадесет години. Катастрофира с кола. Родителите на майка ми живеят в Лас Вегас.
— Другите ти баба и дядо са в Лас Вегас?
— Да. Харесва им там. Кога я видях за последен път? Май преди две седмици? Пихме наистина отвратителен студен чай — нали знаеш, от оня, дето го продават в кутийки, със заместител на захар и лимонова есенция.
— Трябва да е бил незаконен.
— Точно така — засмя се той кратко. — Пихме гаден леден чай и ядохме сладкиши в патиото. Тя не бе от жените, дето бъркат, месят и пекат. Обичаше да играе пинокъл37 и да гледа риалити шоу по телевизията. Като „Най-лошите приключения с домашни любимци“ или „Най-страшните катастрофи по време на ваканция“. Наистина се забавляваше с тези глупости. Пушеше по три цигари на ден. „Вирджиния“, от тънките. Точно три, нито една по-малко, нито една повече.
— И ти я обичаше.
— Обичах я. Не съм мислил много по въпроса, но наистина я обичах. Благодаря ти, че си поговори с мен.
— Няма нищо.
Вече поуспокоен, той й показа остатъка от пътя до една хубава тухлена къща с впечатляващ двор.
Прозорците бяха с бели капаци, отпред имаше малка бяла веранда. Тя си представи, как Бо е боядисал верандата за баба си — а най-вероятно я беше построил.
Една жена над четиридесет години излезе от там. Очите й бяха зачервени от плач. Носеше барутно син екип за бягане и светло кестенявата й коса бе вързана на малка опашка.
— О, Бо! Съжалявам — прегърна го тя, докато тялото й се тресеше от хлипане. — Радвам се, че си тук — сетне се отдръпна назад. — Извинете ме — обърна се към Рина. — Аз съм Джуди Даубер, съседката.
— Това е Рина. Катарина Хейл. Благодаря ти, Джуди, за… за това, че си останала с нея.
— Но, разбира се, скъпи.
— Трябва да вляза.
— Върви — Рина хвана ръката му и я стисна. — Ще дойда след минута.
Тя изчака на поляната, наблюдавайки го как влиза в къщата.
— Помислих си, че спи — заговори Джуди. — За секунда си казах: „За Бога, Мардж, какво правиш в леглото по това време?“ Тя беше много жизнена. Сетне осъзнах, почти мигновено разбрах какво е станало. Говорих с нея вчера. Беше направила списък с няколко малки задачи за Бо, когато дойде. Беше много горда с него. Не е казала и една добра дума за баща му, но Бо ценеше високо.
Тя измъкна кърпичка и попи очите си.
— Наистина го ценеше. Той единствен се грижеше за нея, ако разбирате какво искам да кажа. Само той й обръщаше внимание.
— Вие също.
Джуди погледна встрани и сълзите й отново закапаха.
— Джуди! — Рина прегърна раменете на жената и двете тръгнаха към къщата. — Бо ми каза, че баба му е била католичка. Знаете ли името на църквата, в която ходеше, името на свещеника?
— Но да, разбира се. Трябваше сама да се сетя.
— Да му се обадим. Надявам се, ще успеем да намерим телефоните на синовете й.
Смъртта може да дойде просто и бързо, но онова, което я следва, винаги е неизменно сложно. Рина направи каквото можа, свърза се със свещеника, а Бо се обади на баща си. В малкото бюро документите бяха подредени в чекмедже. Застраховка, документ за гроб, копие от завещанието, акт за къщата, документ за старичкия шевролет, с който Мардж Гуднайт бе ходила на църква и до магазина.