Рина извади съдинка и сипа супата в нея, като изви устни в усмивка.
— Защо не!
Лампите в дневната му все още светеха, когато оправи леглото си. Дали гледаше оня гигантски телевизор, зачуди се тя. Сигурно беше отстъпил леглото на приятелката си.
Надяваше се да са хапнали малко супа и да са погледали телевизия.
Никога не бе имала мъж приятел, който да се погрижи с топлота за нея, осъзна Рина. Мъжете в живота й, които не бяха от семейството, бяха учители като Джон, партньори като О’Донъл и колеги. Или просто любовници.
Беше интересно и различно, реши Рина, да имаш за приятел мъж, преди да го пуснеш в леглото си или преди да позволиш да те отведе в неговото.
Тя загаси лампата, затвори очи и се помоли сънят да изглади острите ръбове от този ден.
Беше малко преди три сутринта, когато телефонът иззвъня. Рина бързо се разбуди и включи осветлението, преди да грабне слушалката. Дори и с работа като нейната среднощните обаждания свиваха сърцето й и го качваха в гърлото. Първата мисъл винаги беше за семейството — дали някой не е катастрофирал, дали не се е случило нещо лошо с любимите й хора.
— Да, ало?
— Имам изненада за теб.
Част от съзнанието й веднага регистрира номера, изписан в прозорчето като непознат, друга част се съсредоточи върху гласа. Нисък, леко дрезгав, мъжки.
— Какво, на кой номер звъните?
— Имам голяма изненада за теб. Скоро. Когато я получиш, ще си направя чекия и ще си представям твоята уста върху кура ми.
— О, за Бога! Ако искате да събудите някого с тъпашко, безсрамно и цинично обаждане, не звънете на полицай.
Тя затвори и записа номера и часа. После изгаси лампата и отново заспа, забравяйки за странното обаждане.
17.
Беше минало много време, откакто не бе отваряла досието по случая „Джошуа Болтън“. Не знаеше защо го направи сега. Нямаше да види нищо ново. Случаят беше приключен от години и всички — следователите, медиците и лабораторията, бяха единодушни, че смъртта е настъпила вследствие на небрежност. Нещастен случай.
Нямаше причини да търси нещо. Не бе установено насилствено влизане в апартамента, травмата на главата бе причинена от падане, нямаше кражба с взлом, нито вандализъм, нямаше дори мотиви. Просто един млад мъж бе заспал, докато бе пушил в леглото.
Ала тя никога не беше го виждала да пуши.
Екипът намери пакет цигари, кибрит — всички с неговите отпечатъци. Това натежа и бе прието като сериозно доказателство. Нищо, че момичето, което спеше с него, настояваше, че жертвата не е пушила.
Тя щеше да постъпи по същия начина, съгласи се с колегите си Рина, когато отново прочете докладите. Вероятно щеше да стигне до същите изводи. И да закрие случая.
Все още четеше документите, а снимките от местопрестъплението бяха пръснати върху бюрото й, когато телефонът иззвъня.
— Отдел „Палежи“. Детектив Хейл.
— Рина? Обажда се Аманда Грийнберг. Манди. Срещнахме се снощи в един унизителен за мен момент у Бо.
— Разбира се, спомням си — тя гледаше какво бе направил пожарът на момчето, което бе познавала. И бе целувала.
— Знаете ли, просто искам да се извиня.
— Няма нужда, наистина — Рина докосна с пръсти снимката на Джош. — Но си мисля дали имате време да се срещнем? Бих искала да говоря с вас, ако нямате нищо против.
— Разбира се. Кога?
— Какво ще кажете за сега?
Тъй като денят беше хубав, Рина избра маса навън в малкото кафене на пет минути път от полицейския участък. Тъкмо се настани, когато видя Манди да тича по тротоара. Голяма квадратна чанта, преметната през рамо, се блъскаше в бедрото й при всяка крачка.
Косата й бе като експлозия от крещящо червено, а лицето — тясно и лисиче. Носеше слънчеви очила тип Джаки О38 и те необяснимо защо много й приличаха.
— Здрасти! — поздрави Манди и седна.
— Благодаря, че се съгласи.
— Няма проблем. Кафе, моля — поръча тя на сервитьорката.
— За мен диетична кола.
— Просто искам да сваля тази вина от гърба си. Наистина снощи бях много зле, а Бо не само е моят най-добър приятел. Той умее да успокоява истерични жени по-добре от всеки друг. Но не спим заедно, трябва да го знаеш.
— Вече — довърши Рина.
— Е, да вече. Всъщност от много години. Сега сме като, разбираш ли, като Джери и Илейн Зайнфелд.39 С тази разлика, че Бо не е толкова циничен. Моят бивш…
Манди спря и изчака, докато сервират напитките им.
— Живяхме заедно около година, Марк и аз. Избягахме във Вегас, оженихме се по бързата процедура. Каприз. Нещата се объркаха почти веднага завръщането ни. Не знам защо. По-лесно е, ако знаеш, нали?