[# Tout le monde (фр.). — всички — Б. пр.]
[## Чакай ме, скъпи (фр.). — Б. пр.]
вместо това възприех фабианската тактика на бдително изчакване. Запазих негодуванието си в тайна. Бях решена да го отвоювам от епистоларната му приятелка постепенно.
През юни заминахме заедно за Европа. Чарли отиваше на диригентски конкурс в Холандия; аз щях да посетя приятели в Йоркшир, да се срещна с моята стара приятелка Пиа във Флоренция и да направим екскурзионно пътуване из Южна Франция, след което щях да отида да видя сестра си Ренди в Близкия изток. Чарли и аз смятахме да останем две седмици заедно в Холандия и после да продължим всеки поотделно. Той трябваше да се прибере у дома, за да дирижира някаква оратория на някакъв фестивал на изкуствата, но все още не беше съвсем сигурен. Тайно се надявах, че ще се откажем от всички тези планове и просто ще пътешестваме заедно цялото лято.
Качихме се на стария „Куин Елизабет“ в туристическа класа. Тесногръдият Кънърд не ни даде обща каюта, без да представим писмено доказателство, че сме женени (каквото, разбира се, ние нямахме). Освен това Чарли беше голям скъперник. От съображения за икономия нае легло в четириместна каюта при трима старци, а аз нямах избор, освен да взема койка в четириместна женска каюта. Без прозорец естествено и точно над моторите. Моята компания се състоеше от една германка, която изглеждаше и говореше като Гаднярката от Бухенвалд, една кльощава французойка, медицинска сестра, дето хъркаше, и една петдесетгодишна англичанка, начална учителка, облечена в пуловери и туид, и с двойни подметки на обувките си. Тя използваше „Английска лаванда“ на „Ярдлей“ и цялата каюта вонеше на нея.
Проблемът ни за петте и половина дни преход беше къде да се чукаме. В моята каюта бе изключено, тъй като френската медсестра като че ли спеше по цял ден, а германката и англичанката се прибираха в девет. Веднъж се опитахме да пропуснем обяда и да използваме каютата на Чарли, докато тримата дядки ядяха, ала единият от тях се върна и затропа сърдито по вратата точно когато бяхме започнали. Така че се заехме да обикаляме кораба, за да намерим места за чукане. Бяхме изпълнени с решителност. Ще си помислите, че е лесно на стар кораб като „Куин Елизабет“, осеян с кътчета и дупки, но хич не е. Килерите за бельо стояха заключени, спасителните лодки висяха твърде високо, за да се покатерим в тях, общите помещения бяха прекалено общи, детската ясла беше пълна с бебишори, а нямаше и никакви свободни каюти. Предложих да използваме някоя от първокласните, докато обитателите им отсъстваха, но Чарли го беше шубе.
— Ами ако се върнат? — питаше той.
— Сигурно ще им бъде неудобно да кажат каквото и да било или автоматично ще помислят, че са сбъркали каютата си, а щом намерят стюарда, ние ще сме си отишли.
Господи, колко прагматична бях в сравнение с Чарли! И какво страхливо котенце се оказваше той! Все пак моят страх от летене ми позволяваше да се качвам на самолет, стига да приемех да страдам от ужас през целия полет, но неговият страх от летене беше толкова голям, че не му даваше дори да се доближи до самолет. Ето как в края на краищата ни сполетя тази беда!
Е, най-после намерихме място! Единственото пусто кътче на борда. Абсолютно съвършеното убежище — едновременно символично и практично (освен че нямаше легло): еврейския параклис в туристическа класа!
— Фантастично! — провикнах се, опипвайки за осветлението и разбирайки какво сме намерили. — Какъв декор! Пейки! Звездата на Давид! Дори Петокнижието — велики Боже! — бях вече наострена. — Просто ще се преструвам, че съм девствена весталка или нещо такова — рекох и започнах да свалям ципа на Чарли.
— Но няма ключалка на вратата! — протестираше той.
— Та кой ще дойде тук? Сигурно не протестантските ни спътници или англиканският екипаж. А можем и да загасим отново. Ако някой влезе, ще помисли, че се молим. Какво ли знаят за еврейската служба?
— Вероятно ще те сбъркат с пламтящ храст — отвърна той, имитирайки ме.
— Много смешно! — събух гащите си и загасих осветлението.
Само веднъж успяхме да се наебем под взора на Господа, тъй като на следващия ден, когато се върнахме в нашия малък храм на любовта, намерихме вратата заключена. Никога не разбрахме защо. Разбира се, Чарли беше сигурен (в параноята си), че някой (Бог?) е заснел силовото ни съвъкупление, а също така е записал на магнетофон стоновете ни. Прекара в паника остатъка от пътуването. Беше убеден, че в Льо Хавр Интерпол ще ни чака с цял взвод от нравствената полиция.
Времето до пристигането за мен беше пълна тъпота. Чарли седеше в едно от фоайетата, разучаваше партитурите си и дирижираше въображаеми музиканти, докато аз го гледах и кипях от негодувание заради Сали; бях сигурна, че ще я потърси в Париж. Опитах се да я прогоня от мисълта си, но тя все изплувваше, като опаковка, отказваща да потъне в езерото на Сентръл парк. Какво можех да направя? Опитах се да пиша, но не успявах да се съсредоточа. Мислех само за Сали — този суперфалш! Тя беше хванала Чарли на въдицата, както той беше хванал мен. Проблемите на любовта са проблеми на лошо разпределение, по дяволите! Всичко има наоколо, но винаги попадаш не на когото трябва, не когато трябва и не където трябва. Залюбеният получава нова доза любов, а разлюбеният става все по-разлюбен. Колкото повече се доближавахме до Франция, толкова по-убедено включвах себе си във втората категория.