— По-добре е за нас да се разделим за известно време, скъпа — рече той.
— Да — отвърнах аз, лъжейки, през зъби (пълни с херинга). И се целунахме, разменяйки си лучена слюнка.
Качих се на влака. Помахах с ръка, която миришеше на херинга. Чарли изпращаше целувки. Стоеше на перона, прегърбил рамене, с диригентска палка, щръкнала от джоба на тренчкота му, с олющеното куфарче, пълно с оркестрови партитури, и с холандски херинги в ръка. И влакът потегли. По пътя от Хук ъв Холанд до Харуич стоях в мъглявината и плачех, мислейки за себе си, която стои в мъглявината и плаче, и чудейки се дали ще мога да опиша това изживяване в книга. С дългия си розов нокът изчовърках още едно парче херинга измежду зъбите си и го изстрелях драматично в Северно море.
В Йоркшир получих писмо от Чарли; беше още (разбира се) в Париж. „Скъпа — пишеше той — не мисли, че само защото съм със Сали, съм престанал да те обичам…“
Стоях в една голяма ветровита английска селска къща с луди англичани, които пиеха непрекъснато джин, за да се стоплят, и водеха разговори а ла Оскар Уайлд, така че прекарах следващите десет дена в пиянски ступор. Телеграфирах на Пиа да се срещнем по-рано от заплануваното във Флоренция, където си отмъстихме на неверните си любовници (нейният беше в Бостън); преспахме с всеки срещнат мъж в града с изключение на Микеланджеловия Давид. Само че не беше хубаво. Бяхме все още отчайващо нещастни. Чарли ми се обади във Флоренция да поиска опрощение (той беше все още в Париж със Сали) и това само ускори поредната безрадостна оргия… Тогава двете с Пиа се разкаяхме и решихме да се пречистим. Изкъпахме се с италиански бял оцет киан-ти. Коленичихме пред статуята на Персей в Лоджиа дей Ланци и молихме за прошка. Изкачихме се на върха на Джотовата камбанария и се помолихме на духа на Джото (всеки известен стар дух щеше да свърши работа всъщност). Не ядохме никаква храна в продължение на два дни и пихме само „Сан Пелегрино“. Изкъпахме се и със „Сан Пелегрино“. На финала, като върховен акт на изкупление, решихме да изпратим по пощата диафрагмите си на нашите неверни любовници и да ги накараме те да се чувстват виновни, а не ние. Но в какво да ги опаковаме? Пиа намери една стара кутия от „Мотта панетоне“ под леглото си в пометената ни като от ураган стая Bpensione. Аз търсих, търсих, но не можах да намеря подходяща кутия, за да изпратя диафрагмата си, така че някак прибързано изоставих намерението си. (Какво ли в крайна сметка щеше да помогне, ако изпратех диафрагмата си в кутия от панетоне на Чарли и на Сали?) Но Пиа беше непоколебима. Суетеше се наоколо, търсеше опаковъчна хартия и бандерол. Пишеше адреси на получателя и подателя. Напомняше ми за мен самата, когато на тринадесет години скрито поръчвах да ми изпратят книжките на издателство „Котекс“ „в плътна опаковъчна хартия“.
Занесохме се в Америкън Експрес (бяхме спали с половината им флорентински пощенски чиновници с похотливи усмивки). Казаха ни да попълним митническа декларация. Но какво да впишем в декларацията? „Една диафрагма, употребявана“? „Една диафрагма, много употребявана“? „Употребявана дреха“ може би? Може ли диафрагмата да се счита за дреха? Двете с Пиа го обсъдихме.
— Но нали наистина се носи — рече тя.
Аз поддържах, че трябва да я изпрати в Бостън като антика; така щеше да спести всякакво вносно мито. Ами ако нейното гадже блудник трябваше да заплати мито за старата й диафрагма? Нямаше ли по този начин освен обидата да понесе и щета?
— Да му го начукам! — ядоса се Пиа. — Нека плати вносно мито и да се притесни колкото се може повече — после написа върху пакета: „Една флорентинска кожена чанта — на стойност 100 щатски долара.“
Скоро след това двете с Пиа се разделихме. Аз продължих към Ренди в Бейрут, а тя замина за Испания, където, понеже нямаше диафрагма, трябваше да се задоволи със заместители за през остатъка от лятото. Така или иначе — да прави минети или на нея да й правят. По отношение на тази дейност тя не изпитваше чувство на вина. Изглежда някак смехотворно, но я разбирам напълно. В края на краищата ние бяхме добри момичета от петдесетте години.
14.
АРАБИ И ДРУГИ ЖИВОТНИ
Аз съм шейхът на Арабия, любовта ти ми принадлежи. През нощта, когато си заспала, в твоята палатка аз ще препълзя…
От Флоренция взех rapido-то за Рим и след това — самолета на „Алиталия“ за Бейрут.
Бях доста паникьосана — доколкото си спомням — по отношение на всичко: за полета, разбира се, и дали щяха да са пристигнали вече писма от Чарли в дома на Ренди в Бейрут, или дали арабите ще открият, че съм еврейка (макар че думата „унитарианка“ беше внимателно написана с печатни букви във визата ми). Разбира се, дори и да знаеха какво значи това, не бях сигурна, че нямаше да имат много повече възражения, отколкото към еврейството; нали половината население на Ливан се състоеше от католици. В допълнение — бях ужасена, че ще ме уличат в измама, и въпреки пълното ми непознаване на юдаизма се презирах, че лъжех относно религията си. Бях сигурна, че ще си платя жестоко за протекцията, която Йехова обикновено ми е оказвал (неголяма — трябва да призная) заради обстоятелството, че макар и за кратко, се отричах от него.