— Поетичен патент — заяви зет ми тържествено.
— Хайде да отидем на плажа — предложих, но на всеки му беше или много топло, или му се спеше, или беше уморен. Очевидно бе, че никога нямаше да ги закарам на Баалбек или дори на Сидърс. Дамаск, Кайро — забравете! Израел беше точно отсреща, през границата, но трябваше да се лети през Кипър и след последния ми полет — идеята ми изглеждаше немислима. А щеше да възникне и проблемът за връщането в Ливан. Единственото, което правех, беше да безделнича заедно с останалите в апартамента на Ренди и да чакам писма от Чарли, но те идваха рядко. Вместо тях пристигаха редовно писма от другите клоуни: женения флорентинец, който обичаше да му нашепвам мръсни думи, американския професор, дето претендираше, че съм променила живота му, единия от пощенските чиновници в Америкън Експрес, самонавил се кой знае защо, че съм богата наследница. А аз исках Чарли — или никой друг. А Чарли искаше Сали. Отчаяна бях. Прекарах половината си време в Бейрут да подхранвам триперната си фобия, да разглеждам путката си в огледалото и да се мия с душа в бялото мраморно биде на Ренди.
Когато родителите ми пристигнаха от предполагаемия мистериозен Изток, натоварени с подаръци, ситуацията се сговни още повече. През първите три дни Ренди беше доволна, че ги вижда, след което тя и Джуд подхванаха един от техните скандални маратони; и двете започваха да изкопват разни случки, станали преди двадесет или двадесет и пет години. Ренди упрекваше майка ми за всичко: като се започнеше от това, че не й е сменяла пелените достатъчно често, та се стигнеше до обстоятелството, че й ги е сменяла прекалено често; или пък че я е пратила на уроци по пиано прекалено рано, а не я е пуснала да кара кънки навреме. Счепкваха се като двама адвокати в съда, подлагайки на кръстосан разпит миналото. Седях и се чудех — защо, за Бога, бях дошла на почивка с тях? Нямах търпение да се махна отново. Чувствах се като човешко топче за пинг-понг. Непрекъснато търсех мъже, за да избягам от семейството си, а после се затичвах при близките си, за да избягам от мъжете. Когато бях вкъщи — исках да се махна далеч, а отидех ли далеч — исках да се прибера у дома. Как му викате на това? Екзистенциална дилема? Потискане на жените? Човешко битие? Беше непоносимо и така, и иначе; назад-напред — подскачах над мрежата на своята амбивалентност. Щом докоснех земята, исках да отскоча и да полетя отново нагоре. Всъщност какво да правя? Смеех се. А само болеше, докато се смеех — макар че никой освен мен не го знаеше.
Родителите ми се повъртяха така около седмица, след което заминаха за Италия, за да проверят нещо в някаква фабрика за производство на кофички за лед там. За щастие имаха този импорт-експортен бизнес; той им позволяваше да се вдигнат и да изчезнат, щом смъртоносните семейни междуособици ескалираха до взривоопасно ниво. Бяха долетели преизпълнени с добри чувства и подаръци и отлетяха, когато всичко се сговни до n-та степен. Цялата процедура отне около седмица. През останалото време от годината те въздишаха по отлитналите си деца и се чудеха защо повечето от тях живееха толкова далеч от родния дом. През годините, когато пребивавах в Германия, а Ренди в Бейрут, изпълнена с копнеж, майка ми се питаше по каква причина половината от нейната челяд е избрала да живее (както се изразяваше тя) „във вражеска територия“.
— Защото изглежда по-гостоприемна, отколкото у дома — рекох аз, спечелвайки си вечната й омраза. Беше гадна забележка — признавам го, — но какво друго имах освен думите, за да се защитя от майка си.
Даже след като си заминаха родителите ни, продължаваше да бъде пренаселено: четири сестри, Пиер, шест хлапета (бяха само шест през 1965), бавачката, слугинята.
И бе толкова горещо, че почти не напускахме климатизирания апартамент. Все още ми се разхождаше, но семейната летаргия ставаше заразителна. Утре, мислех си, ще замина за Кайро, но всъщност се страхувах да отида сама в Кайро, а Лала и Клое не искаха да дойдат с мен.
Още една седмица измина в потискаща празнота. Веднъж посетихме Кабана клуб на плажа, който беше толкова скалист, а Пиер така поетизираше за синьото Средиземно море, че ми идеше да се издрайфам. (И все ни поучаваше колко хубаво се живее в Бейрут и как се е отървал от „комерсиализма на Америка“.)
В клуба той ни представи на един свой приятел като „четирите ми съпруги“, а аз се почувствах толкова отвратително, че пожелах на часа да се прибера у дома. Но къде беше дома? Със семейството ми? С Пиа? При Чарли? При Брайън? Сама?
Семейната ни летаргия изглеждаше безцелна, но поне вече имаше някаква рутина. Ставахме в един часа, слушахме писъците на децата, играехме си малко с тях, изяждахме една огромна закуска-обяд, състоящ се от тропически плодове, кисело мляко, яйца, сирена и арабско кафе, прочитахме парижкия „Хералд трибюн“ около дупките, които беше изрязала цензурата. (Всякакво споменаване на Израел или евреите беше забранено, както и филмите на двамата известни израелети Сами Дейвис младши и Елизабет Тейлър.) След това започвахме да спорим как ще прекараме деня. По този въпрос бяхме почти толкова единни, колкото араби, планиращи нападение над Израел. Направо можехте да се басирате, че всеки от домакинството имаше различни предпочитания. Клое предлагаше плажа; Пиер — Библос; Лала — Баалбек; по-големите момчета — археологическия музей; по-малките деца — лунапарка; а Ренди слагаше вето на всичко. Докато привършим спора, така или иначе ставаше прекалено късно, за да идем където и да било. Вечеряхме и след това или гледахме „Бонанца“ по телевизията (субтитрите на арабски и на френски закриваха почти целия екран), или отивахме на някой тъп филм на Хамра стрийт.