На следващото утро заделихме задължителните няколко часа за надвикване, след което се натъпкахме в колата и потеглихме покрай Средиземно море, към възвишенията. Спряхме в Библос, за да се полюбуваме на замъка, устоял безстрастно на финикийци, египтяни, асирийци, гърци, римляни, араби, кръстоносци и турци; обядвахме в близкия ресторант за морски деликатеси и чак тогава продължихме към опърлените от слънцето планини по път, който изглеждаше и се възприемаше като поредната археологическа разкопка.
Каркаби — прехваленото „село на дедите“ на Пиер — беше такова малко градче, че можехме да го подминем, без дори да го забележим. Градът бе електрифициран едва през 1963 и всъщност над него доминираше единствено електрическата кула. (Тя беше забележителност, която селяните най-много жадуваха да ни покажат.)
Когато пристигнахме на главния площад (където мършаво магаре въртеше в кръг един камък, за да мели пшеница), практически всички обитатели се струпаха, за да пипнат колата. Изпочупиха си вратовете, за да ни видят и да се кривят угоднически. Явно, че поведението им допадаше на Пиер. Това беше неговата кола и сигурно е искал зяпачите да ни приемат нас, жените, като неговите четири съпруги (въпреки че те знаеха, разбира се, че не сме). Сцената ставаше още по-потискаща само при мисълта, че почти всеки в този град се явяваше поне братовчед на Пиер и че това бяха неграмотни хора, дето ходеха боси — и какво пък, по дяволите, му беше толкова трудното да ги впечатлиш?
Пиер намали още скоростта на смехотворната си кола, докато, навлизайки в махалата му, започнахме да пълзим така, че всички прелюбопитни да могат хубаво да ни видят. После спря пред „къщата на дедите си“ — малка варосана кирпичена постройка с лози, които растяха по покрива; нямаше нормални прозорци със стъкла, а само малки квадратни отвори в стените с решетки от ковано желязо (и мухи, които бръмчаха на воля навътре-навън — но задължително повече навътре, отколкото навън).
Пристигането ни изправи всички на нокти. Майката и лелите на Пиер настървено започнаха да приготвят „табули“ и „хумус“, а баща му — около осемдесетгодишен старик, който по цял ден пиеше арак — излезе да стреля птички за вечеря и едва не застреля самия себе си. Междувременно английският чичо на Пиер — чичо Гавин, — един изселник кокни, който се беше оженил за леля Франсоаз през 1923 година (и оттогава досега седеше в Каркаби и съжаляваше за стореното), извади един заек, който бе ударил сутринта, и започна да го чисти.
Вътре в къщата имаше само четири стаи с варосани стени и разпятие над всяко легло (роднините на Пиер бяха маронити католици); имаше и постоянно целувани изрезки от списания — картинки на различни светци, възнасящи се от мазната хартия направо към рая. Не липсваха и многобройни парцаливи фоторепродукции на английското кралско семейство и най-сетне — самият Исус Христос, облечен в тога, лицето му бе почти невидимо изпод пороя следи от целувки.
Докато се приготвяше вечерята, Пиер ни изведе навън, за да ни покаже „имението си“. Ренди настоя да остане в къщата с вдигнати нагоре крака, но останалите послушно препуснахме по скалите (следвани от свита босоноги братовчеди, които продължаваха да сочат ентусиазирано електрическата кула). Пиер ги наруга на арабски; той търсеше нещо по-пасторално. И го намери — точно зад съседния каменист хълм, където истински жив овчар пасеше истински живи овце под едно червиво ябълково дърво. Това беше всичко, което Пиер имаше нужда да види. Започна да бълва „стихове“, като че ли бе Кахлил Джибран и Едгар Гест, събрани в едно цяло. Оо, овчарю! Овце! Ябълково дърво! Беше очарователно. Беше пасторално. Беше едновременно Омир и Вергилий, и Библията. Приближихме се до овчаря — пъпчиво хлапе на около петнадесет — и го заварихме да слуша малък японски транзистор; от него се носеше гласът на Франк Синатра, а веднага след това — цял блок пеещи реклами на арабски. Тогава сафтиг седемнадесетгодишната Клое извади една от ментовите си цигари и му я
[# Cockney — кореняк лондончанин, обикновено от източните квартали. — Б. пр.]
[## На арабски в текста — балдъза. — Б. пр.]
предложи — момчето я прие, опитвайки се да изглежда колкото се може по-хладнокръвно и по-светски. След което този чаровен овчар бръкна в чаровния си джоб и извади една чаровна газова запалка. Когато запали цигарата на Клое, вече стана ясно, че е изкарал практически целия си живот по кината.