Чарли и аз скъсахме скоро след като се събрахме. Изглежда, никога не успях да му простя неговата амбивалентност, макар че фактически сега виждам, че тя е приличала много на моята и сигурно е трябвало да проявя повече разбиране. Алесандро продължаваше да пише от Флоренция приказки за divorzio, но аз бях гледала прекалено много италиански филми, за да му повярвам. Микеланджело се появи веднъж, но изглеждаше толкова зле в замърсената дневна светлина на Ню Йорк, че не ми даде сърце да продължа. Тъмните и кехлибарени сенки на Флоренция бяха правили чудеса за него — това всеки почитател на Е. М. Форстър лесно би разбрал. Септември и октомври бяха мрачни и неприветливи. Излизах с потискащ асортимент от разведени мамини синчета, неврастеници, психопати и психиатри. Можех само да си поддържам духа, като ги описвах с гадни подробности в писмата си до Пиа. И после, през ноември, Бенет Уинг влезе с валсова стъпка в живота ми и изглеждаше като решението на всичките ми проблеми. Мълчалив като сфинкс и много нежен. Спасител и психиатър — наведнъж. Хвърлих се в брака по начина, по който (в Европа) се бях хвърляла в леглото. Изглеждаше, че е меко легло; шиповете бяха отдолу.
[# Развод (ит.). — Б. пр.]
15.
ПЪТЕШЕСТВИЯ С МОЯ АНТИГЕРОЙ
Искам! Искам!
Разказах на Ейдриън всичко. Цялата си истерична история за търсенето на невъзможния мъж и за това как винаги се озовавах точно там, откъдето бях започнала: началото беше вътре в самата мен. Заради него се превъплъщавах в сестрите си, в майка си, в баща си, в баба си и дядо си, в съпруга си, в приятелите си… Шофирахме и говорехме, шофирахме и говорехме.
— Каква е прогнозата ти? — питах аз като всеки пациент, който търси идеалния доктор.
— Трябва да преподредиш всичко, патенце — повтаряше неизменно Ейдриън, — трябва да слезеш до дъното на самата себе си и да спасиш собствения си живот.
Не бях ли направила вече това? Какво друго означаваше този побъркан маршрут, ако не връщане към миналото ми?
— Още не си стигнала достатъчно дълбоко — настояваше Ейдриън. — Трябва да досегнеш дъното и след това да се изкачиш обратно.
— Господи! Чувствам се така, сякаш вече съм го извършила.
Ейдриън се ухили с хубавата си усмивка, с лула, затъкната между розовите му извити устни.
— Още не си достигнала дъното — рече той, сякаш знаеше някои от резервните изненади.
— Ще ме заведеш ли там? — попитах.
— Ако настояваш, любов моя.
Неговото великолепно безразличие ме вбесяваше, изваждаше ме от релси и ме караше да подлудявам от чувство на безсилие. Въпреки гушкането и сграбчването за гъза. Ейдриън беше толкова студен. Продължавах да се взирам и да се взирам в този красив профил, питайки се какво, за Бога, ставаше в съзнанието му и защо все не можех да схвана дълбокия смисъл на съжденията му.
— Искам да съм вътре в главата ти — рекох му, — а все не успявам да проникна. Побърквам се от безпомощност.
— И защо искаш да си вътре в главата ми? Какво ще реши това?
— Просто желая наистина да се чувствам близо до някого, съединена с него, едно цяло поне веднъж. Желая, ей така, да обичам някого.
— Какво те кара да мислиш, че любовта решава всичко?
— Може би не решава всичко — отвърнах, — но го искам. Ще ми се да се чувствам едно цяло.
— Но ти си се чувствала част от Брайън и пак не се е получило.
— Брайън беше луд.
— Всеки е по малко луд, като надникнеш в главата му — констатира Ейдриън. — Въпрос на степен.
— Предполагам…
— Виж, а не е ли по-добре просто да престанеш да търсиш любовта и да се опиташ да живееш собствения си живот?
— Какъв живот ще бъде това, ако нямам любов?
— Имаш работата си, писането, преподаването си, приятелите…
„Тъпо, тъпо, тъпо“ — мислех си аз.
— Цялото ми писане преди всичко е опит да получа любов. Знам, че звучи побъркано. Знам, че е обречено на разочарование. И все пак: искам да ме обичат.
— Губиш! — отбеляза Ейдриън.
— Така е, ала това, че го знам, не променя нищо. Защо фактът, че знам, не променя никога нищо?