Намерих първия си съпруг още в първи курс и се омъжих за него след дипломирането, четири години по-късно, като междувременно изживях някои случайни експерименти и странични забежки. Преди да навърша двадесет и две, бях вече „стрелян заек“, с един брак, който се бе разпаднал при най-мъчителни обстоятелства. Пиа попадна на поредица копелдаци, които я наебаха и я разочароваха. От колежа тя ми изпращаше дълги епистоларни епични творби със ситния си бароков почерк и ми описваше в детайли всяко копеле, но аз някак си все не съумявах да ги различа един от друг. Всички те имаха сякаш хлътнали бузи и гладки руси коси. Тя си падаше по „шагеци“ от Средния Запад, така както някои еврейски момчета си падаха по „ишкситата“. Повтарям, всичките приятели на Пиа като че бяха все едно и също момче. Хък Фин без сал. Руса коса, сини дънкови дрехи и каубойски ботуши. И в крайна сметка те винаги я зарязваха.
Постепенно и двете все повече и повече започнахме да загубваме илюзиите си. Това бе неизбежно, разбира се, като се имат предвид абсурдните фантазии, от които изхождахме, макар че, убедена съм, не бяхме чак толкова по-различни от другите млади момичета (не говоря за това, че бяхме по-начетени и със сигурност много по-претенциозни). Искахме само мъже, с които да делим всичко. Беше ли желанието ни неизпълнимо? Защо? Бяха ли мъжете и жените несъвместими по природа? Или просто все още не намирахме тези, дето ни трябваха?
През лятото на 1965 г., когато и двете станахме по на двадесет и три и обикаляхме Европа заедно, нашето разочарование стигна дотам, че спяхме с мъже само за да се хвалим една на друга с броя на скалповете, окачени на коланите ни.
А във Флоренция Пиа перефразира Робърт Браунинг така:
Отвори путката ми и ще видиш издълбано на нея: Италия.
Спахме с момчета — продавачи на чанти пред „Уфици“, с двама черни музиканти — те пък живееха в някакъв пансион срещу „Пиаца“, с билетопродавачи от Алиталия, с пощальони от Америкън Експрес. Цяла седмица имах любовна авантюра с този женен италианец, който се казваше Алесандро и обичаше да му шепна мръсотии в ухото, докато ме чукаше. Желанието му обикновено ме караше да избухвам в истеричен смях, така че губех, всякакъв интерес към ебането. Последва друга едноседмична връзка с един американски професор по история на изкуството на средна възраст; наричаше се Майкъл Карлински, но подписваше любовните си писма „Микеланджело“. Той имаше още американска съпруга алкохоличка във Фиезоле, лъскава плешива глава, козя брадичка и страст към Granita di Caffee. Искаше да яде портокалови резенчета от путката ми, защото бил чел за това в „Уханната градина“. След професора идваше наред този италиански студент по певческо майсторство (тенор), който още на втората ни среща ми каза, че любимата му книга била „Жюстин“ на Сад, и ме попита дали искам да изиграем сцени от нея. Преживяване заради самия житейски опит — мислехме Пиа и аз, — но никога не го и видях повече. Най-хубавата част от тези авантюри беше истеричният ни кикот, с който си ги разправяхме една на друга. Иначе те бяха по-скоро лишени от радост. Наистина мъжете ни привличаха, но когато станеше дума до разбиране и задушевен разговор, се нуждаехме една от друга. Постепенно мъжете бяха сведени до равнището на сексуални обекти.
Има нещо много тъжно в това. Вероятно сме стигнали дотам, да приемаме лъжата и играенето на роли, както и компромисите, дотолкова, че те са станали нещо незабележимо и обичайно дори за самите нас. Ние автоматично започваме да имаме тайни от мъжете си. Никога не бихме допуснали те да научат например, че ги одумваме заедно, че обсъждаме начина, по който чукат, че имитираме като маймуни походката и говора им.
Мъжете винаги са ненавиждали женското клюкарстване именно защото подозират истината: техните размери са взети и сравнени. В най-параноичните общества (арабско, източноправославно, еврейско) жените се държат изцяло под покривало (или под фередже) и колкото се може по-отделени от света. И въпреки всичко те клюкарстват: първичната форма на зараждане на съзнанието. Мъжете могат да се подиграват на това, но не могат да го предотвратят. Клюката е опиатът на потиснатите.
Но кой беше потиснат? Пиа и аз се чувствахме „свободни жени“ (израз, който не значи нищо без кавички). Пиа беше художник. Аз — писател. В живота си освен мъже имахме и много други неща — имахме работата си, пътешествията, приятелите. Защо тогава нашият живот изглеждаше като поредица от тъжни песни за мъжете? Защо го свеждахме сякаш само до лов на мъжкари? Къде бяха тези наистина свободни жени, които не прекарваха цялото си съществувание, люшкайки се от мъж към мъж, които се чувстваха пълноценни със или без противния пол? Обръщахме се за помощ към нашите неуверени героини и, о, чудо! — Симон дьо Бовоар не правеше никога дори жест, без да се зачуди, какво ли щеше да си помисли Сартр! Лилиън Хелман искаше толкова много да бъде мъж като Дъшиел Хамет, за да я обича той, колкото обича себе си. Анна Уълф на Дорис Лесинг не можеше да се изпразни, освен ако не беше влюбена, нещо, което й се случваше изключително рядко. А останалите — жени писателки, жени художнички, — повечето от тях бяха плахи, свенливи и шизоидни. Срамежливи в живота си и смели единствено в изкуството си. Емили Дикинсън, сестрите Бронте, Вирджиния Улф, Карсън Макълърс… Фленъри О’ Конър, дето отглеждаше пауни и живееше с майка си. Силвия Плат, дето си пъхаше главата в митична фурна. Джорджия О’Кийф, сама в пустинята, привидно оцеляла. Каква група! Сурова, суицидална, странна. Къде беше женският Чосър?