И после — завръщането в Хайделберг с останалата зад гърба ни Коледа и с лице към перспективата да бъдем пак в армията. (През отпуските се опитвахме да се преструваме, че сме просто една американска двойка, която живее в Европа единствено от любов към нея.)
И тогава, на самата Нова година, пристигна телеграмата — неясна, както често се случва с подобни известия, тя дойде през онзи мрачен, сив съботен следобед, когато цялата мъжка част от населението на Klein
[# buche de Noel (фр.) — коледно пънче (сладкиш). — Б. пр.]
Amerika беше се захванала да лъска семейния автомобил, а женската се разхождаше наоколо с ролки на главата, докато германците отсреща, на Гьотещрасе, отваряха вече първата бутилка Schnaps, за да се подготвят за Новата година…
ДЯДО ПОЧИНА ШЕСТ И ПЕТНАДЕСЕТ ВТОРНИК СТОП РЕАНИМИРАН С МАСАЖ СТОП СЪРДЕЧЕН УДАР СТОП РЕКТАЛЕН КРЪВОИЗЛИВ СТОП НИЩО НЕ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО СТОП ПОГРЕБЕНИЕТО ЯНУАРИ 4 СТОП ОБИЧ МАМА
Прочетох първа телеграмата, после я дадох на Бенет. Бе ме обзело същото онова болезнено чувство, което изпитвах всеки път, когато усещах, че нещо ужасно ще се стовари върху ми. Знаех, че Бенет щеше да намери някакъв начин да стовари върху мен вината за смъртта на дядо си. Родителите на майка ми бяха все още живи. Прегърнах Бенет, но той се отдръпна. Помня, упреквах се, че не съм кой знае колко опечалена от смъртта на дядо му; трябваше, изглежда, аз да умра малко за изкупление. Бенет седна на дивана в гостната с телеграмата в ръце. Седнах до него и я препрочетох през рамото му. „Показалецът се движи, изписва и срича думите“ — мислех си. Бегло познавах дядото на Бенет (един стар китаец на 99 или на 100 години, който изглеждаше като пожълтяла статуйка от слонова кост и едвам говореше английски). Представих си, че беше умрял собственият ми дядо, и тогава започнах да плача. Всъщност плачех за себе си, за това, че умирах бавно на двадесет и пет годишна възраст.
Бенет беше белязан от смъртта; затънал до шия в нея. Влачеше тъгата на раменете си като невидима раница. Ако се беше обърнал към мен, ако ме беше оставил да го утеша, сигурно щях да споделя товара му. Но той като че ли ме обвиняваше. И с това обвинение ме отдалечаваше от себе си. Но аз се страхувах да си отида, да се отдалеча. Стоях и ставах все по-потайна. Отдавах се все повече и повече на своите фантазии и на писането. И ето така започнах да откривам себе си. Бенет се оттегли в тъгата си, барикадира се в нея, а аз се оттеглих в стаята си да пиша. През цялата тази дълга зима той жалееше за дядо си, за баща си, за сестра си, която бе починала на шестнадесет години, за брат си — роден недоразвит и умрял на осемнадесет — за приятеля си, починал от полиомиелит на четиринадесет; оплакваше още бедността си, безмълвието си. Оплакваше и армията, и предишния си живот в Ню Йорк. Оплакваше смъртта и собственото си затормозване от нея. Оплакваше своя траур. Замръзналото изражение, което беше надянал на лицето си, се превръщаше в известен смисъл в маска на смъртта. Толкова много хора беше обичал (а също и мразил), те бяха умрели и той носеше тази маска от покаяние. Защо трябваше да живее, щом те бяха мъртви? Така че направи живота си да изглежда като смъртта. А неговата смърт беше и моята смърт. Съумях да се съхраня жива благодарение на писането.
Това беше зимата, през която започнах да пиша не на шега. Пишех, сякаш това беше единствената ми надежда за оцеляване, за спасение. Винаги го бях правила, подражавайки на някого. Винаги съм боготворяла някои автори. Имах навика да целувам снимките им от гърбовете на книгите, след като свършех да ги чета. Гледах на всичко напечатано като на света реликва, а на авторите — като на създания със свръхестествени познания и умове. Пърл Бък, Толстой или Каролайн Кийн, авторът на „Ненси Дрю“. Не правех снобските разлики, които човек се научава да прави по-късно. Безпрепятствено преминавах от „Зад огледалото“ към някой комикс на ужасите, от „Големите надежди“ или от „Тайната градина“ към списание „Mad“.
Сред хаоса на семейството, в което израснах, бързо бях научила, че една внимателно нагласена пред лицето ви книга може да бъде непроницаем за куршумите щит, огнеупорна стена, шапка-невидимка. Научила се бях да намирам убежище зад книгите, да се правя, както казваха майка ми и баща ми, на „отнесен професор“. Те ми крещяха, но аз не ги чувах. Четях. Пишех. Бях се спасила.
Дядото на Бенет — този смел старец, който дошъл от Китай на двадесет години, който бил покръстен в Христовата вяра от някакъв мисионер с обещанието да го научи на английски (но така и не го сторил), който проповядвал Евангелието на китайските копачи от мините на Северозапад, който в крайна сметка завърши дните си като собственик на магазин за сувенири на Пел Стрийт и който никога през своите 99 или 100 години не се научи да изговаря правилно, още по-малко пък да пише, няколкото научени думи на разбираем английски, та ето той ме лансира, умирайки, в моята кариера на писател. Понякога смъртта е началото на нещата.