Няма нищо по-свирепо от провалилия се творец. Енергията си остава, но като липсва отдушник, тя избухва в голяма черна яростна пръдня, дето опушва отвътре прозорците на душата. Колкото и да са ужасни понякога преуспяващите творци, няма нищо по-жестоко и по-нелепо от обратния им вариант. Дядо ми, както вече казах, с натрапчиво упорство рисуваше върху платната на майка ми, вместо да излезе и да си купи нови. Тя превключила на поезия за кратко време, за да се спаси от него, но тогава пък срещнала баща ми, който пишел текстове на песни и крадял нейни образи, които пробутвал в песните си. Творците са ужасни. „Никога, никога не се забърквай с мъж, който иска да твори“ — имаше навик да казва майка ми, а тя знаеше какво говори…
Друга интересна подробност беше, че и двамата — и майка ми, и дядо ми — намираха начин да омаловажат усилията на всекиго извън тях, който, изглежда, изпитваше удовлетворение да работи над нещо или постигаше умерен успех в някаква дейност. Имаше например един що-годе добър писател (чието име няма да спомена), който минаваше за приятел на родителите ми. Той бе написал четири романа, нито един от които не блестеше със стил, не стана бестселър, нито пък спечели награда, но все пак човекът изглеждаше доста доволен от себе си и като че ли се радваше на своя статус на местен мъдрец по коктейлите и на писател — постоянно присъствие в някакво средно училище в Ню Джърси, чието име ми убягва. Може би той всъщност обичаше да пише. Някои странни хора обичат.
— Не разбирам как все пак успява да ги произведе! — ще подхвърли майка ми, — той е толкова обикновен писател. Не е глупав, не е за подигравка… (Майка ми никога не нарича хората „интелигентни“; „не е глупав“ е най-многото, с което може да се ангажира.) Но книгите му са толкова обикновени… и никоя от тях все още не е направила касов удар…
Това е въпросът! Майка ми твърдеше, че уважава най-вече оригиналността, а тя уважаваше всъщност парите и наградите. Още повече че в нейните забележки по отношение на другите творци винаги се загатваше за безсмислието на тяхното постоянство, имайки предвид незначителната отплата, която получаваха. Виж, ако приятелят й романист бе спечелил „Пулицър“, наградата на NBA, или бе продал книга на киното — то това щеше да бъде нещо! Разбира се, тя би принизила и тези успехи, но уважението щеше да е изписано на цялата й физиономия. От друга страна, непретенциозното правене на нещата не значеше нищо за нея; вътрешните откровения, удоволствието от работата. Нищо. С такова отношение не е чудно, че беше стигнала до претапицирването.
Относно нейните интереси — по хронология. Мисля, че навремето си е започнала с нормалния за Провинциална-Лига-на-студентите-по-изящни-изкуства комунизъм, но постепенно, с превземащите я охолство и атеросклероза (едновременно, както често се случва), тя е приела нова, своя собствена марка религия, състояща се от две части Робърт Ардрей и една част Конрад Лоренц.
Мисля, че нито Ардрей, нито Лоренц са имали предвид това, което тя е извлякла от тяхно име: някакъв вид неохобсианизъм, доказващ, че животът е отвратителен, долен, животински и кратък; жаждата за положение, пари и власт е всеобща; завладяването на територия е инстинкт; и егоизмът следователно е най-важният закон на битието. („Не преиначавай думите ми, Айсидора; дори онова, което хората наричат алтруизъм е егоизъм под друго име.“) Мисля, че е напълно ясно — всичко това спъваше всяка моя възможност за творческа и бунтарска изява:
1. Не можех да стана хипи, защото майка ми вече се обличаше като хипи (докато вярваше в схващанията за териториалност и универсалност на войната).
2. Не можех да се разбунтувам против юдаизма, защото нямаше срещу какво да въстана.
3. Не можех да роптая против собствената си майка еврейка, защото проблемът беше много по-сложен от темата за еврейството или за майчинството.
4. Не можех да бъда художничка от страх, че ще рисуват и върху моите платна.
5. Не можех да бъда поетеса от страх, че ще ме зачеркнат.
6. Не можех да бъда нищо друго просто защото това беше обикновено.
7. Не можех да бъда и комунистка, защото майка ми вече бе минала и оттам.
8. Не можех да се разбунтувам (или поне да стана парий), омъжвайки се за Бенет, защото майка ми щеше да си помисли, че въпросното ми желание „поне не е обикновено“.
Какви възможности оставаха тогава пред мен? В кой сбутан ъгъл бих могла да изпълня ролята, която така претенциозно наричах „мой живот“? Чувствах се по-скоро като онези деца на родители наркомани, дето ставаха яростни пуритани. Като че ли можех да тръгна по Европа с Ейдриън Гудлъв и никога повече да не се прибера у дома в Ню Йорк.