[# Едуард Естлин Къмингс (1894 — 1962), известен също като е. е. къмингс. Американски поет, прочул се с новаторските си езикови похвати, особената пунктуация и липсата на главни букви в произведенията си. Настоявал името му да се изписва само с малки букви. — Б. пр.]
Може би сексът беше в основата на моя гняв? Може би сексът беше истинската кутия на Пандора? Майка ми вярваше в свободната любов, в свободата да танцуваш гола в Булонския лес или на гръцките острови, да изпълняваш свещените Обреди на Пролетта, И същевременно не вярваше в това, защо иначе щеше да ми казва, че момчетата няма да ме уважават, освен ако не бъда „трудна за сваляне“? Че момчетата няма да ме гонят, ако „не крия чувствата си“, че момчетата няма да ме търсят, ако сама „не си вдигам цената“…
Секс. Изпитвах ужас от огромната власт, която имаше той над мен. Енергията, възбудата, силата да ме кара да се чувствам напълно подлудяла. Какво ще кажете? Как да се изиграе номерът с трудното сваляне?
Никога не събрах смелост да попитам направо майка си. Усещах въпреки бохемските й приказки, че тя не одобрява секса, че практически той не биваше да бъде споменаван. Така че се обърнах към Д. Х. Лоурънс, към „Обичай без страх“ и към „Съзряване в Самоа“. Маргарет Мийд не ми помогна кой знае колко. Какво общо имах аз с всичките тези диваци? (Много, разбира се, но навремето не го съзнавах.) Юстъс Чесър, доктор по медицина, беше добър с всички свои главозамайващи подробности („Как да осъществим половия акт“, пенетрация, предварителна игра, след разгорещяването), но, изглежда, нямаше какво да каже относно моите морални дилеми: колко „далече“ да се стига? под сутиена или над сутиена? под гащите или над гащите? в устата или отвън? кога да се гълта, ако въобще трябва. Всичко беше толкова сложно. И изглеждаше още по-сложно за жените. В действителност мисля, че бях бясна на майка си за това, че не ме беше научила как да бъда жена, за това, че не ме беше научила как да помиря яростния глад в путката си и глада в главата си.
Така че научих за жените от мъжете. Видях ги през очите на писателите мъже. Разбира се, не мислех за тях като за мъже писатели. Мислех за тях като за писатели, като за авторитети, като за богове, които знаеха и на които трябваше напълно да се вярва.
Естествено вярвах във всичко, казано от тях, дори ако то излагаше на показ собствената ми непълноценност. Научих какво е оргазъм от Д. Х. Лоурънс, предрешен като Леди Чатърлей. Научих от него, че всички жени боготворят „фалоса“ — както старовремски го наричаше той. Научих от Шоу, че жените никога не могат да бъдат хора на изкуството; научих от Достоевски, че те нямат никакво религиозно чувство; научих от Суифт и от Поуп, че те са прекалено религиозни (и следователно никога не могат да бъдат рационални); научих от Фокнър, че те са майки на земята и са едно цяло с луната, с приливите и отливите, с посевите; научих от Фройд, че са с недостатъчно развито свръхего и са винаги „несъвършени“, защото им липсва единственото нещо, което си заслужава да притежаваш на този свят: пенис.
Но какво общо имаше всичко това с мен — с мен, която ходех на училище и получавах по-добри бележки от момчетата и рисувах, и пишех, и прекарвах съботите си, рисувайки натюрморти в Лигата на студентите по изящни изкуства, и делниците си в редактиране на училищния вестник. (Литературната рубрика; отговорният редактор или главният редактор никога не е бил момиче — макар че също така никога не ни е хрумвало тогава да поставим тази практика под въпрос?) Какво общо имаха луната и приливите, и отливите, и земното майчинство, и боготворенето на Лоурънсовия „фалос“ с мен или с моя живот?
Срещнах моя първи „фалос“ на тринадесет години и десет месеца върху авокадовозелената копринена кушетка в дневната на родителите си, в сянката на едно авокадовозелено авокадово дърво, отгледано от авокадовозеленопръстата ми майка от авокадова костилка. „Фалосът“ принадлежеше на Стийв Епълбаум — третокурсник по изящни изкуства, когато аз бях все още заек в същия колеж — и той имаше най-внушителния абстрактен дизайн от сини вени на долната си Кандински пурпурна страна. В ретроспекция това беше забележителен екземпляр: обрязан, разбира се, огромен (какво значи огромен, когато нямаш мярка за сравнение?) и с впечатляващ свой собствен живот. Веднага, щом започваше да се усеща хълмистото му присъствие под впитите дънки на притежателя му (ние се натискахме и се опипвахме „под кръста“, както се казваше тогава), Стийв бавно смъкваше ципа им (за да не заяде ли?) и с едната ръка (другата беше под полата ми и в путката ми) изваждаше огромното пурпурно нещо измежду пластовете гащи, пешовете на синята си, купена от „Брук-Брадърс“ риза и студения си, лъскав метален дюкян. Тогава аз потапях ръка във вазата с розите, която цветелюбивата ми майка винаги държеше на масичката за кафе и с дясната ръка, овлажнена от водата и слузта от стеблата, пристъпвах към ритмично биене на чекии на Стийв. Как точно го правех? С три пръста? Или с цялата длан? Предполагам, че трябва първоначално да съм била груба (макар по-сетне да станах експерт). Той отметваше глава назад в екстаз (но контролиран екстаз: баща ми гледаше телевизия в столовата) и се изпразваше в пешовете на Брук-Брадърсовата си риза или в бързо извадената за целта носна кърпа. Техниката съм забравила, но чувството оцеля. Отчасти то можеше да се нарече взаимност (око за око, зъб за зъб или клитор за…), но то беше също така и власт. Разбрах, че това, което му правех, ми даваше един специален вид власт над него — власт, която не можех да достигна нито с рисуване, нито с писане. И тогава аз също се изпразвах — може би не като Лейди Чатърлей, но все пак беше нещо.