Исках.
Професор д-р по медицина Гюнтер Хаппе е висок, слаб мъж с клюнест нос и с гъста вълниста бяла коса. В Германия той е нещо като знаменитост. Появява се често по телевизията, пише статии в популярни списания и е известен като заклет враг на неонацизма. Той е един от тези радикални, угнетени от чувство за вина германци, прекарали нацисткия период в изгнание в Лондон, но завърнали се по-късно, за да се опитат да спасят Германия от тотално оскотяване. Той е такава разновидност на германец, за която никога не сте чували: с чувство за хумор, скромен, критичен към родината си. Той чете „The New Yorker“ и изпраща пари на виетнамците. Той произнася мисля „мизля“ и бизнес „бизинес“, но все пак не е Германецът от комиксите.
Когато започнах да ходя в неговия зле отоплен и с висок таван офис в Хайделберг и да лежа четири пъти седмично на кушетката, аз бях на двадесет и четири години
[# 1 Перифразирано детско стихотворение. — Б. пр.]
и напълно паникьосана. Страх ме беше да се кача на градския транспорт, страх ме беше да пиша писма, страх ме беше да изписвам думите на листа. Едва ли можех да повярвам, че съм публикувала стихове и че съм бакалавър и магистър по хуманитарни науки, степени, присъдени ми с всякакви отличия. Макар приятелите ми да ми завиждаха за това, че изглеждах толкова жизнерадостна и уверена, аз тайно изпитвах ужас практически от всичко. Имах навик да претърсвам гардеробите, когато оставах нощем сама. И дори тогава не можех да заспя. Лежах будна до съмване и се питах дали ще докарам до лудост и втория си съпруг — или просто само така изглеждаше.
Едно от моите най-изобретателни малки себемъчения беше начинът, по който пишех писма. Или, по-точно, по който се провалях в писането им особено когато ставаше дума за служебна кореспонденция. Ако (както се случи веднъж или два пъти) някой издател или агент ми пишеше, за да поиска да се запознае с мои стихове, отговорът ми беше връх на отчаянието. Какво щях да му кажа? Как бих могла да отвърна на такава трудна молба? Как бих могла да съчиня писмото?
Едно подобно искане престоя две години в чекмеджето, докато аз разсъждавах. Опитах се да напиша различни варианти. „Скъпа мисис Джоунс“, започвах. Но не беше ли много самонадеяно? Може би трябваше да кажа „Мисис Джоунс“; „Скъпа“-та би могла да бъде изтълкувана като подмазване за спечелване на благоразположението й. А без обръщение? Просто да започна писмото? Не. Би било много сухо.
Ако преживях толкова мъки с обръщението, можете да си представите каква агония пък беше с текста.
Благодаря Ви за любезното писмо, с което ми искате да Ви предоставя материали. Но все пак…
Лошо! Беше много сервилно. Писмото й не беше „любезно“ и защо трябваше да я лаская, благодарейки й? По-добре да бъда самоуверена и нападателна:
Аз току-що получих писмото Ви, с което ме молите да Ви предоставя стихове за запознаване…
[# В. А. и М. А. — Bachelor of Arts u Master of Arts. — Б. пр.]
Прекалено егоистично! (Смачках още един лист хартия.) Никога — четох някъде — не започвай писмо с лично местоимение. От друга страна, как бих могла да кажа „току-що получено“ за нейното писмо, като го държах вече цяла година? Опитай пак.
Не съм забравила Вашето писмо от 12 ноември 1967 г. Съжалявам, че съм толкова лош кореспондент, но…
Прекалено лично. Дали тя иска да й плачеш на рамото заради твоите невротични проблеми с писането на писма? Пука ли й? В крайна сметка две години по-късно след поредица опити написах отвратително смирено, кротко и извинително писмо на въпросната издателка, скъсах го десет пъти, преди да го изпратя, препечатах го на машината единадесет пъти, преписах и стиховете си петнадесет пъти (всяка тяхна буква трябваше да бъде съвършена; една грешка, и изхвърлях страницата — така и не се бях научила да пиша на машина); накрая изпратих проклетия плик в Ню Йорк. С обратна поща получих истински топло писмо (което дори параноята ми не би могла да интерпретира зле), уведомление за приемане на стиховете и чек. Колко време предполагате, че щеше да ми трябва, преди да изпратя следващото си писмо, ако бях получила отказ?
Изобщо съществото, което започна да се лекува при д-р Хаппе в Хайделберг, бе измамно самоуверено. Постепенно се научих да седя мирно на бюрото си достатъчно продължително, за да мога да работя. Постепенно се научих и да изпращам ръкописите си, да пиша писма. Чувствах се като човек, преживял удар, който се учи наново да държи писалката, а д-р Хаппе беше моят наставник. Той бе мил, търпелив и забавен. С негова помощ престанах да се мразя. Беше толкова рядък вид психоаналитик, колкото и рядко срещан германец. Аз бях тази, която продължаваше да говори тъпотии от рода на: „Ех, добре, би трябвало да се откажа от безсмислица като писането и просто да родя дете.“ А той пък беше този, който винаги ми посочваше фалша на подобно „решение“.