Не го бях виждала от две и половина години, но му бях изпратила първата си стихосбирка. Разбира се, беше ми отговорил.
— И така — каза докторът като германец от комиксите, какъвто не беше, — виздам, зе везе нямате проблеми с пизането на пизма…
— Не, но със сигурност имам много други… — и му изпях цялата си объркана история за това, което се беше случило от пристигането ни във Виена. Не се наемаше да интерпретира историята ми, само щял да ми припомни това, което ми е казвал многократно преди:
— Вие не сте секретарка, а поетеса. Какво ви кара да мислите, че животът ви няма да бъде сложен? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете всеки конфликт? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете страданието? Или страстта? Има какво да се каже и за страстта. Не можете ли да си го разрешите и да си самопростите?
— Очевидно не. Проблемът е, че наистина дълбоко в себе си аз съм пуританка. Всички порнографи са пуритани.
— Вие със сигурност не сте порнограф — рече той.
— Не, но ми звучи добре. Харесват ми тези две „р“-ъта. Алитерацията.
Д-р Хаппе се усмихна. Знаеше ли думата „алитерация“, чудех се. Спомних си как винаги го питах дали разбира английския ми. Може би за две и половина години да не беше разбрал нищо.
— Вие сте пуританка — продължи докторът, — и то от най-лошата разновидност. Правите каквото ви харесва, но се чувствате толкова виновна, че не изпитвате никакво удоволствие. За какво всъщност става дума? (По време на лондонското си изгнание Хаппе бе усвоил някои англиканизми. Спомних си, че обичаше думата „всъщност“.)
— Точно това искам да знам — отвърнах.
— Най-лошото нещо е начинът, по който винаги настоявате да направите живота си нормален. Дори да се подложите на психоанализа, животът ви може да не се окаже прост. И защо очаквате да бъде такъв? Може би този мъж е част от това. Но защо захвърляте всичко, преди да сте си дали време, за да решите? Не можете ли да почакате и да видите какво ще се случи по-късно?
— Бих могла да почакам, ако бях по-предпазлива, Но се страхувам, че винаги съм имала проблеми с предпазливостта.
— Като изключим писането на писма — рече той. — Там бяхте много предпазлива. — Вече не съм — отвърнах.
Започваха да излизат от заседанието и ние станахме. Ръкувахме се и си казахме довиждане. Оставена бях да решавам сама дилемата си. Този път нямаше добър Тати, за да ме спаси.
Бенет и аз прекарахме една дълга нощ на взаимни обвинения, като се чудехме дали да предприемем пробна раздяла или двойно самоубийство. Декларирахме любовта си един към друг, омразата си един към друг, амбивалентността си един към друг. Правихме любов, крещяхме, плакахме и пак правихме любов. Няма нужда да изпадам в повече подробности за всичко случило се. Навремето като че ли си падах по бракове с привкус на духовитост, поне колкото във фарс от Оскар Уайлд, с фини, остроумно аранжирани изневери в стил Айрис Мърдок, но трябваше да призная, че естеството на нашите разправии беше по-скоро като в „Стената“ на Сартър или дори още по-лошо — като в „Докато свят светува“.
На другата сутрин, изтощени, ние се довлякохме на конгреса, където изслушахме заключителните бележки на Анна Фройд на тема агресия, както и други знаменитости (измежду които и Ейдриън, който прочете текста, написан му от мен преди няколко дни).
След заседанието, докато Бенет говореше с приятели от Ню Йорк, аз се озовах в блъсканицата редом с Ейдриън.
— Ела с мен — рече той, — ще си прекараме великолепно — цяла Одисея!
— Изкушаваш ме, но не мога.
— Защо не?
— Да не започваме отново — моля те!
— Ще се навъртам наоколо след обяда, патенце, в случай че си промениш мнението. А сега трябва да поговоря с някои хора и да се прибера в пансиона за багажа. Ще те потърся след обяда, към два часа. Ако не си там, ще почакам около час. Опитай се да решиш, любов. Не се плаши. Разбира се, Бенет също е добре дошъл. — Усмихна се с чудатата си усмивка и ми изпрати въздушна целувка. — Чао, любов — после забърза нанякъде. Мисълта, че никога нямаше да го видя повече, ми подкоси краката.
Сега всичко зависеше от мен. Той щеше да чака.
Имах три часа и половина, за да реша съдбата си. И неговата. И тази на Бенет.
Иска ми се да кажа, че съм го направила очарователно или безгрижно, или даже мръснишки. Откровената мръснищина може да бъде един вид стил. Може да бъде своеобразен порив. Но аз съм пълен провал даже и като мръсница. Обикновено подсмърчах. Лазех. Обмислях. Анализирах. Бях досадна дори на самата себе си.