Нашата обиколка едва ли бе ваканционно пътешествие. Това, че правехме лупинги, зигзаги и карахме в кръг, се дължеше на факта, че маршрутът ни се определяше не от забележителностите или от белязаните с три звезди на пътеводителя Мишлен атракции, а от собствените ми главозамайващи настроения и в по-малка степен от тези на Ейдриън. Карахме на зигзаг от депресия до депресия, правехме лупинги около пиянските ни изпълнения, обикаляхме в кръг около добрите мигове. Маршрутът ни в географско отношение беше пълен провал, но, разбира се, мога да констатирам това в ретроспекция, докато отбелязвам сега местата, които сме избродили. Престояхме в Залцбург достатъчно дълго, за да посетим Geburtshaus на Моцарт, да се натъпчем с Leberknodel, да преспим на пресекулки, след което да продължим за Мюнхен. Криволичехме през Мюнхен и оттатък Алпите, обикаляхме разни замъци, построени от Лудия крал Лудвиг Баварски, изкачихме виещия се път до Schloss Neuschwanstein под внезапен порой, обиколихме замъка с цяла армия hausfraus с формата на картофи, с ортопедични обувки, дето ни ръгаха с лакти, минавайки покрай нас, издаваха гърлени звуци на мелодичния си език и
[# Първата част на израза е на немски; втората — на френски. — Б. пр.]
почервеняваха като цвекло от гордост при мисълта за своето славно национално наследство от Вагнер, Фолксваген и Wildschwein.
Спомням си околността край Нойшванщайн с почти кошмарна яснота: Алпите — същинска пощенска картичка; облаците, закачени като на кука по зъберите на планинските върхове; артрозиралите пръсти на ланския сняг, които ерозираха Аретите; безмълвните рогове на върховете, които се сблъскваха с опушеното синьо небе; кадифените зелени ливади в долините (ски-писти за начинаещи през зимата) и кафявите и бели къщи с островърхи покриви, разположени като в детска игра.
Най-известният германски замък не е нито в Швецинген или Шпеер, Хайделберг или Хамбург, Баден-Баден или Ротенбург, Берхтесгаден или Берлин, Байройт или Бамберг, Карлсруе или Кранихщайн, Елинген или Елц, а в Дисниленд, Калифорния. Изумително е колко много си приличат в умствено отношение Уолт Дисни и Лудият крал Лудвиг Баварски. Нойшванщайн на Лудвиг е фалшивата представа на деветнадесети век за едно средновековие, което никога не е съществувало. Замъкът на Дисни е една фалшификация на фалшификацията.
Изпаднах в транс най-вече от измазаната и отоплена пещера на Лудвиг, намираща се между спалнята и кабинета, с гипсови сталактити и сталагмити, осветени с неоновозелени прожектори и изпъстрени с фрески на Зигфрид и Танхойзер (изобразяващи дебели руси богини с гърди, гладки като епоксидна смола, и войни с руси бради, подслонени върху мъхести скали в зашумени долчинки. Бях хипнотизирана от портрета на Лудвиг и от налудничавия му поглед. И навсякъде, из целия Schloss, се ширеше това, което е най-закърнялото, най-сантименталното и най-отблъскващото в немската култура — най-вече тази хвалипръцковщина, самопоздравяващата се убеденост в спиритуалността на тяхната „раса“: ние сме geistig народ, ние чувстваме дълбоко, ние обичаме музиката, ние обичаме горите, ние обичаме звука на маршируващи крака…
Забележете купидончетата и гълъбиците, кръжащи около Танхойзер, облегнат на сивата гипсова скала,
[# Известен остър планински хребет. — Б. пр.]
[## Духовни, умни, одухотворени (нем.). — Б. пр.]
подпрял нарисувания си сатенен лакът върху претруфените драперии, които се развяват от угоения ханш на Венера. Но най-вече забележете как в този замък, в тази живопис, в тази страна (както в Дисниленд) не е оставено нищо на въображението. Всяко листо е прецизно нарисувано и оцветено; всяка гърда е втренчила педантично зърното си към вас като око на идиот; всяко перце от крилото на купидон потрепва осезаемо. Никакво въображение — ето как се създава звярът!
След Мюнхен и околностите му подкарахме на север, чак до Хайделберг (спирайки с лупинги и зигзаги през целия път), хванахме аутобана за Базел (швейцарски шоколад, швейцарско-немски език и мрачна катедрала от пясъчник, извисяваща се над Рейн), после за Страсбург (родина на плънката от гъши дробчета и славната бира), последва бясна обиколка на зигзаг по второстепенни пътища, водещи повече или по-малко към Париж, после надолу, през Южна Франция, към Италия (през Ривиерата), на юг — чак до Флоренция, след това отново на север — до Верона и Венеция, през Алпите, през Тичино и пак в Австрия, после — отново нагоре, на север, през Германия, та чак във Франция и накрая — в Париж, за последен път, където истината (или една от всичките) ми беше разбулена, но не ме (все още не) направи свободна.