Брайън променяше гласа и лицето си според настроенията си. Понякога беше Едвард Дж. Робинсън в ролята на Ал Капоне, понякога Бейзил Ретбъун като Шерлок Холмс, понякога Гримфалкон Джуджето (герой, който измислихме заедно), понякога Шейкуъф (друг въображаем приятел: отчасти Шекспир, отчасти дружелюбно овчарско куче — нещо като пес, дето пише стихове)… Дългите ни дни и нощи, прекарани заедно, бяха поредици от номера, превъплъщения, изпълнения — като изпълнителят беше най-вече Брайън. А аз бях такава добра публика! Можехме да се разхождаме, да се разхождаме, да се разхождаме — от университета до Вилидж, през Бруклинския мост (рецитирайки Харт Крейн, разбира се) и след това обратно по целия път до Манхатън — и без никога да се отегчим. Никога не сме седели на маса в ресторант, потънали в мрачно мълчание, както правят някои млади семейни двойки. Винаги говорехме и се смеехме.
Така беше, докато се оженихме. Бракът разруши идилията ни. Четири години бяхме любовници и най-добри приятели и Шекспирови изследователи — и женейки се, провалихме всичко. Аз никога не съм го искала. Бракът винаги ми е изглеждал нещо, за което щях да имам много време в бъдещето. Далечното бъдеще. Но Брайън желаеше да притежава душата ми. Страх го беше да не отлетя. Така че ми постави ултиматум. Ожени се за мен, или те напускам. Бях уплашена да не го загубя и ми се щеше да се махна от къщи, и завършвах колежа, и не знаех какво друго, по дяволите, щях да правя — така че се ожених за него.
Всъщност нямахме и пари, с които да живеем. Университетската ми стипендия, някакъв малък капитал, дето не можех да пипам още няколко години, и няколко бързо стопени суми, дадени от родителите ми за двадесет и първия ми рожден ден. После Брайън напусна университета в пристъп на ярост срещу учреждението и така се оказа принуден да започне работа. Животът ни се промени коренно. Стигнахме до прозрението колко малко се виждат женените двойки, хлътнали веднъж в еснафския бокс. Идилията ни свърши. Дългите разходки, ученето заедно, мързеливите следобеди, прекарани в леглото — всички те принадлежаха към отминалата златна епоха. Сега Брайън прекарваше дните си (и повечето от нощите си), трепейки се в някаква малка фирма за изследвания на пазара, потеше се над компютъра в тревожно очакване на отговора му на такива потресаващи въпроси като този дали „да“ или „не“ една жена, която е прекарала само две години в университета, ще купи повече прах за пране от една жена, която го е завършила. Той се хвърли в маркетинга със същата маниакална страст, която изпитваше към средновековната история или към каквото и да било друго. Трябваше да знае всичко; трябваше да работи по-упорито от всеки друг, включително и от шефа си, дето продаде фирмата за няколко милиона долара в брой скоро след като Брайън влезе в лудницата. По-късно се разбра, че цялото начинание било пълна измама. Но дотогава шефът на Брайън живееше вече в старинен замък в Швейцария с новата си млада жена, а Брайън беше „освидетелстван“. Въпреки целия си бляскав интелект Брайън не бе разбрал (или не искаше да разбере) какъв мошеник беше шефът му. Той често оставаше да наблюдава компютрите до дванадесет часа през нощта. Междувременно аз се трепех в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека да съчиня смехотворна дисертация върху мръсните думи в английската поезия (или както моят пропил се научен ръководител я беше озаглавил: „Сексуалният жаргон в английската поезия от средата на осемнадесети век“). Още тогава бях педантична порнографка.
Бракът ни отиваше от зле към по-зле. Брайън престана да ме чука. Аз се молех и жалвах и питах какво не ми беше наред. Започнах да се мразя, да се чувствам грозна, разлюбена, смърдяща — всички класически симптоми на недоебаната жена; започнах да си фантазирам за сеанси на безцип-ебане с портиери, с пропаднали типове, с бармани от Уест Енд бар, със студенти и даже (Господ да ми е на помощ) с професори. Седях си на семинара по английска литература от осемнадесети век, слушах как някое гадно студентче монотонно припява за изследванията на Н. Тейт на Шекспирови пиеси и междувременно си се представях как правя минет на всеки присъстващ от мъжки пол. Понякога си представях как наистина чукам проф. Харингтън Стентън — петдесетгодишен благовъзпитан бостънец с добре поставена нюингландска фамилия зад гърба си, който беше и семейната знаменитост в областта на политиката, поезията и психозите. Професор Стентън необуздано се смееше и наричаше Джеймс Бозуел „Бози“, сякаш пиеха нощно време заедно в Уест Енд (което между впрочем подозирах, че самият той прави). Веднъж някой беше определил Стентън като „много блестящ, но откачалка“. Уместно. Независимо че беше добре поставен в обществото, професорът се люшкаше насам-натам между здравия разум и лудостта и никога не оставаше в едно състояние достатъчно дълго, за да разберете къде точно се намира. Как ли чукаше професор Стентън? Той беше запленен от мръсните думи през осемнадесети век. Може би щеше да ми нашепва на старовремски мръсотии в ухото (путка, ташаци, писана), докато се ебем? Може би щеше да се окаже, че си е татуирал семейния герб отпред? Седях там и се подсмихвах под мустак на тези мои фантазии, а професор Стентън понякога широко ми се ухилваше, мислейки, че се смея на неговите остроумия.