Запознахме се по странен начин. В телевизията. Какво по-смешно от това да четеш поезия по телевизията? Нито е поезия, нито е телевизия. Нещо „образователно“ е — ще ме извините за израза.
Програмата се излъчваше по 13-и канал и беше нещо като мешана салата от седемте изкуства — та нито едно накрая. Защо се смяташе „образователна“ — да се чудиш. Бяхме седем млади „творци“, всеки един от които разполагаше с четири минути да изпълни своя номер. Имаше и един дърт пръдльо с подпухнали очи и димяща лула, на име Филипс Хардтек, който ни интервюираше, задавайки ни проницателни въпроси от сорта: „Какво е по ваше мнение вдъхновението?“ или „Какво влияние оказа детството ви върху вашето творчество?“. За тези въпроси (и около десетина други) ни се отпускаха допълнителни четири минути. Освен че беше домакин на шоупрограми като тази, Хардтек припечелваше хляба си, като пишеше рецензии за книги и като позираше за реклами на уиски — две занимания, които имаха нещо общо, макар на пръв поглед да не личеше. Скочът беше винаги „лек“ и „мек“, а книгите бяха „силни“ и „завладяващи“. Само трябваше да навиете манивелата на Хардтек, и прилагателните заваляваха. Понякога все пак ги объркваше и наричаше книгата „лека“ и „мека“, а скоч-уискито „силно“ и „завладяващо“. За отлежалия двадесет години скоч и за гериатричните автори, публикували мемоари, Хардтек запазваше думата „зрял“. А за млади автори и уиски от неизвестна марка Хардтек имаше автоматичен отговор: „Липсва им благост.“
Повечето „творци“ от това шоу си заслужаваха Хардтек. Бяхме събрани един млад глупак, който наричаше себе си „правач на кино“ и показа четириминутен треперлив, преекспониран филм за нещо, дето приличаше на две (или даже на три) амеби, танцуващи псевдо-търбух до псевдотърбух; един черен художник, който наричаше себе си „активистичен художник“ и рисуваше само столове (странно пацифистична тема за активистичен художник); едно сопрано с много жълти заешки зъби (Чарли беше там, за да акомпанира четири минути на треперещото й изпълнение на Пучини); един човек-оркестър от ударни инструменти, наречен Кент Блас; той подскачаше конвулсивно наоколо, удряше барабани, ксилофони, стъклени аквариуми, гърнета и тигани; една изпълнителка на модерни танци, която никога не казваше съществителното „танц“, без да използва пълния член; един фолкпевец, протестиращ срещу обществото, чийто роден бруклински акцент е бил изчистен с уроци по елокация със странния резултат, че произнасяше Бог като „Боорг“; и най-после — самата аз.
Бяха ме издокарали в сива шперплатова рамка за моите четири поетични минути и за да я достигна, трябваше да се покатеря на някакво скеле. Чарли седеше на пианото точно отдолу и зяпаше под полата ми. Докато четях стиховете си, очите му изгаряха бедрата ми. След един ден ми телефонира. Не си го спомнях. Тогава ми каза, че искал да напише музика по моите стихове, така че се срещнахме за вечеря. Винаги съм била твърде наивна за подобни номера. „Ела в апартамента ми, за да напиша музика по твоите стихове“ — и аз идвах. Или поне отивах.
Но Чарли ме изненада. Изглеждаше мършав, мръсен и с нос като отварачка, когато звънна на вратата ми, ала в ресторанта разстла на показ огромните си познания за Коул Портър и Роджърс и Харт, и Гершуин: всички песни, които баща ми свиреше на пиано в детството ми. Даже най-безизвестните балади на Коул Портър, почти забравените парчета на Роджърс и Харт от разни неизвестни мюзикъли и най-малко познатите на Гершуин — знаеше ги всичките. Знаеше ги дори по-добре от мен, която имам невероятна памет за такива неща. Точно тогава се влюбих абсурдно в него, преобразих го от неумита жаба с гърбав нос в принц — в Еврейски принц, свирещ на пиано при това. Щом завърши последната строфа на „Нека го направим“ и не сбърка думите — аз бях готова да го направя с него. Елементарен случай на Едиппутковщина.
Отидохме у дома да си легнем. Но Чарли беше толкова пометен от събитията и от големия си късмет, че клюмна.
— Дирижирай ме — рекох аз.
— Изглежда, съм загубил палката си.
— Добре, тогава го направи като Митропулос — с голи ръце.
— Ти си истинска находка — възкликна той, бърникайки под завивките. Но с ръка или с палка — беше безнадеждно. Зъбите му тракаха и силни тръпки тресяха раменете му. Зяпаше, за да си поеме дъх, като болен от емфизем.
— Какво ти става? — питах.
— Просто толкова си хубава, че не мога да го повярвам. — Ту хлипаше, ту се душеше. — Ще се видим ли отново независимо от провала? — хленчеше. — Обещаваш ли, че няма да ми го натякваш?