„Рабишо!… Рабишо!“ — подвикна Куче влачи.
Никой не му се обади.
„Ей, има ли човек тука?“ — попита малко по-късно той, като вървеше през тресящата се воденица и внимаваше да не пропадне в някоя от пролуките на пода й; ирез пролуките се виждаше как изпод краката му се мята и бучи светла вода. „Ама че работа — рече си Куче влачи. — Никого няма, жива душа няма!“
И излезе той пак навън, щото почна да го съвзема страх. Изпод краката му пред прага отново се вдигна птичето ято, отпявайки: „Жив! Жииив!“ „Къде ли се е дянал пустият му старец! — чудеше се Куче влачи. — Да не е отишъл да туря ставилото и да спира водата!“
Погледна нагоре, водата не бе спряна, втурваше се лудо и весело по дървените улеи. Като проследи движенията й и погледът му стигна до края, гдето засилената по улеите вода се нахвърляше с бучене върху дървените перки на водните колела, човекът изтръпна и няма да е пресилено, ако кажем, че косите му настръхнаха.
Долу, заплетен във водното колело, свит и омотан в перките му, се въртеше воденичарят Рабиша. Ръце и крака стърчаха и се мятаха заедно с водното колело, като че човекът сам бе превърнат в част от това колело, въртеше го с всички сили и даваше живот на воденицата.
Куче влачи като курдисан се изкачи на керепа, ръцете му трепереха, целият се тресеше, но успя да напипа ставилата, спусна ги, прегради бучащата рода. Последните й струи се оттекоха по улеите, кречетала и звънци млъкнаха, изведнъж стана тихо и в тишината оцеждащата се и капеща вода кънтеше глухо. „Подхлъзнал се е човекът“ — помисли си Куче влачи, загледан долу, в спрялото водно колело. В колелото лежеше оплетен воденичарят Рабиша, окъпан и чист, застинал внезапно в своя вечен покой. Само допреди няколко мига той се мяташе сред бучащата вода и подпомагаше движението на воденицата, а ето сега лежи оплетен и неподвижен, приличен на изпрана дрипа, захвърлена върху дървените зъби на колелото. Едната ръка бе счупена на две и висеше във водата, единият крак на човека бе бос, стъпалото му лъщеше, обърнато към Куче влачи.
„Той се е подхлъзнал по улея — реши окончателно Куче влачи, — не е имало за какво да се хване, чак долу е могъл да се хване, в колелото, но колелото му е било гибелта!“
Човекът се обърна назад и тръгна пребледнял и потен покрай млъкналата воденица да търси хора. Врабците отново прелетяха над главата му, викайки: „Жив! Жииив…“ От отворената врата за воденицата вееше студенина, мястото изведнъж се стори на човека молепсано и нечисто, той повече не се обърна да погледне към воденицата, а ускори крачките, препъвайки се по пътя към селото. Но колкото и да бързаше Куче влачи да се отдалечи от воденицата, пред очите му непрекъснато се въртеше сред водни вихрушки водното колело, като че самият воденичар се бе впрегнал в него и го въртеше или пък спираше внезапно, за да може човекът по-ясно да види целия ужас на смъртта. И като преглъщаше насъбралата се слюнка в гърлото, Куче влачи като че сам раздвижваше отново колелото, защото то внезапно се завърташе пред очите му, потопено в светлия водопад на водата.
Седмици наред все това колело се въртеше пред очите му, ту бясно, загребвайки е размах бучащата вода, ту статично, застинало в мокър ужас, озъбено с дървенията си срещу човека, запахало гола синкава пета. Понякога това се смесваше с тракането на дървени кречетала, с дрънченето на падналите върху воденичните камъни звънци и самите воденични камъни му се привиждаха, тежки и надвесени над него, като надвесен скат на каменоломна движат със скърцане каменните си челюсти, но вместо да изхвърлят сипкаво прясно брашно, плюят искри в дървените сандъци пред себе си. Това беше в първите седмици, след време картините избледняха, смалиха се, тъй както ябълката постепенно се спарва, сбръчква се, става дребна, но запазва формата си. След време, като се обръщаше в бледите, сламени картини, Куче влачи се изненада, че никакъв страх не изпитва, а по-скоро го обхващаше тъга за гибелта на воденичаря, ставаше му скръбно за човека, нажаляваше се и отронваше в душата си сълза или въздишка за Рабиша.
ХАНЧЕТО
Запустялата воденица, макар и да имаше необходимите предпоставки — ако трябва да се изразим на съвременен език, — не можа да се превърне в източник на суеверия. Опитваха се някои да пускат слухове, че уж воденичарят нощем пускал воденицата, сядал върху водното колело и се въртял заедно с него като воден таласъм, обаче тези слухове не можаха да пуснат корени, защото хората от околността бяха дали гръб на суеверията.