ИСТОРИЯТА НА ВОДЕНИЧАРЯ
Из долината плъпва всякаква машинария, железни фабрики, циркуляри, газгенератори застанаха край бреговете на реката и реката, наситена с дъх на планини, на билки, на самодиви, пълна с пъргава риба, ту напета, ту игрива, ту нежна, изпълнена с леност, като женска милувка, или пък могъща, когато трябва да задвижи водни гатери и воденици, да накара да затреперят от ударите на водните чукове тепавиците, същата тази река, пълна с жизненост от зачатието на света, изведнъж помръкна и понесе покрай помръкналите си брегове товара на сивите фабрични отпадъци. Река и воденица се обгърнаха с меланхолия1. Една сутрин воденичарят, след като се бе взирал дни и седмици наред към селото с надеждата да зърне мливар по пътя, се качи на керепа. Той беше самотен човек, дошъл на воденицата от село Рабиша. Водата тук стихваше, завърташе се, облизваше с муцуна каменното корито и ненамерила пролука, се измъкваше изпод ставилото и плъзвате като влечуго по улея. Воденичарят видя себе си надвесен над водата, отражението насреща му бе неприветливо, затуй човекът се отдръпна назад. Водата завъртя образа на човека със сламена шапка, преобърна го и го понесе стремглаво по улея.
„Боже, воденицата!“ — извика човекът с такъв ужас, сякаш жив го хвърляха върху озъбените перки на водното колело. Водното колело се въртеше лудо, в един миг пое отражението на човека и в следващия миг всичко се превърна във воден прах.
„Амин!“ — рече човекът и се пресегна, та пусна ставилото.
Воденицата млъкна, само водата продължи да се оттича и да пада на едри капки, напомняйки на пресекулки за отшумяло събитие. Тъй капчукът от стряхата ни напомня за преминалия дъжд, тъй се оцеждат и капят в нас звънките капчуци на изживяна радост или сълзите на отминала скръб. Понякога ни едно събитие не ни е докоснало и въпреки това човек усеща как вътре в него набъбва и се сцежда влага и от време на време вяло ще се отрони и още по-вяло ще тупне набъбналата капка. Туй е меланхоличният капчук на човека; въпреки всички усилия неговата могъща душа не успява да превърне тази таеща влага в светла роса, затуй вътре в нас ще продължи да отеква като в празен параклис меланхоличният капчук… Воденичарят се бе излегнал на дървения одър в потъналата в паспал стаица, гледаше тавана и слушаше как на пресекулки падат тежки капки и се удрят в наранената му душа. Пък и не само в душата му се сцеждаше тази вода, ами цялата воденица се отцеждаше и отвсякъде се чуваха глухи удари, чиито интервали нарастваха. Помежду интервалите той чу някои да говорят върху каменния покрив на воденицата:
— Жив ли е?
— Жив, жив!
— Ами, жив!
— Тц!
— Не е жив!
— Жив, жив!
Тия, дето говореха и питаха дали е жив, или не е жив, се разходиха по плочите на покрива, слязоха на земята, минаха откъм входа на воденицата, струпаха се пред прага и той ги чу отчетливо как отново се разбъбраха:
— Не е жив!
— Жив е, жив!
— Ами, жив!
— Жив ли е!
— Жив, жив!
— Не е жив!
— Иииии — рекоха хорово тия на прага и млъкнаха.
Той стана, замеси и опече една питка в огнището. Ония пред прага бяха почнали отново да спорят дали е жив, или не е жив. Помисли, че с тая питка злите мащехи искат да го подмамят, ще му търкулнат питката и ще го пуснат да я гони, докато се загуби по света и забрави воденицата. Питката беше топла и дъхава. Тури я под мишница, усещаше как го стопли през дрехата, блъсна скърцащата врата, „Ох, ох“ — застена вратата, поразмести дървените си кокали и се отвори. Ято врабци се бе скупчило пред вратата, щом тя изохка и на нея се появи воденичарят, врабците тутакси хвръкнаха, качиха се горе на покрива и един през друг почнаха да викат:
— Жив, жиииииив!
— Амин! — рече воденичарят. — Хайде, брашнени човеко!
Да речеме и ние амин, подобно на него, драги читателю!… Човекът тури резето на охкащата и пъшкаща врата и тръгна по пътя към селото, сподирян от виковете на врабците: „Жив, жиииив!“
Мисълта му се завъртя като воденично колело, улови едно зърно, паднало от празния кош, и започна да го мели. То се знае, че човекът в тоя момент се занимаваше само с водениците, и за да бъде убедителен за себе си, си припомни как Тотлебен победи турците при град Плевен, като им съсипа всичките воденици. Турците бяха приготвили много мливо, мелеха денонощно, хранеха войска и башибозук и се канеха да удържат обсадното положение чак докато дойде султанска войска от Истанбул. Тотлебен взе тогава, че пусна големия бараж над град Плевен, водата се втурна като хала към града и по пътя си помете десетките воденици на турската войска. Като остана без мливо, войската погладува, колкото требеше, и се предаде начело с пашата. „Да, ама Тотлебен е разбирал от воденици — рече си воденичарят, — той е знаел, че като вземеш на човек воденицата и го оставиш без мливо, то той, човекът, увисва като паяк във въздуха и ни напред, ни назад. Дааа — въздъхва воденичарят, — ама няма вече Тотлебени!“
1
Меланхолия. Според синонимния речник — тъга, скръб, печал, затъженост, униние, угнетение, песимизъм, мрачно настроение, депресия, потиснатост, потиснат дух.