Димитри Иванов
Страхът и малката Мери
Ако запитате чудовищата как са, те ще изръмжат (ще се изкискат или ще изпискат), че са добре. Ще ви кажат — и можете да им вярвате повече, отколкото на някои ваши приятели, — че преуспяват.
Огнегълтача (същият, който щеше да хвърли Пинокио в огъня) отговори на японски със своето „ха-ха-ха!“, когато се опитаха да му затворят вратата в началото на 70-те.
Тези, които се опитаха да забранят отпечатването на „Пинокио“, в същност се бяха заяли не с Огнегълтача, а с онези епизоди, когато Пинокио казва на слепия котарак и куцата лисица; „Сбогом, лицемери! Не ви вярвам вече!“
Пинокио се бил държал непочтително с недъгави същества, което е осъдително според традиционното японско възпитание, затова книгата не трябвало да се отпечатва на японски. Издателският свят се смя много, почти тъй гръмогласно както Огнегълтача, предложението за забрана се отхвърли, а изданието стана много хубаво. Самият Огнегьлтач стана толкова популярен, че започнаха да го произвеждат серийно като детска играчка и в магазините той зае мястото си до гонковете и другите чудовища, за да плаши и очарова малките япончета, които го гледаха толкова ококорени, колкото можеха да се кокорят очичките им.
Гонкът пък изскочи през 60-те от блатата между Вьоборг и Оулу — зеленокожо човече с воднисти очи, предназначено да бъде улавяно за жълтите коси, да стряска и разсмива.
Телевизионните чудовища от едно куклено шоу станаха детски любимци и обиколиха континентите. Естрадните звезди от същото поколение се демодираха, а чудовищата останаха млади. Без да проявяват професионална завист, те поканиха на екрана и прародителите си — старите страшилища. Кръвожадната Кали започнаха да я правят вместо от андамански абанос, от полистирол за две секти от Гвиана и Калифорния, а джиновете на Шехере-зада, отдавна свикнали със студиите на „Парамаунт“, се включиха в опитите с холографско изображение, за да станат триизмерни, оставайки безплътни.
Франкенщайн, опитал се миналия век да удуши създателя си, хвана за гушата сянката на Мао.
Ужасите са търсени, както и някога. Защо? Чудовищата отговарят на една потребност. Каква?
Обясненията са много. Те са верни и неизчерпателни. Повече второто, отколкото първото.
Децата били склонни към жестокост — ужасните истории задоволявали тази тяхна потребност. Иначе можело да отреагират по-зле — проявявайки самите те жестокост. А когато жестокостта на страниците на приказните книжки или на екрана е едно ужасно възмездие, тя задоволявала и развивала детското чувство за справедливост, представяйки справедливостта в сгъстени краски.
Що се отнася до възрастните, фантасмагоричната жестокост ги карала да забравят истинската жестокост на света, който ги заобикаля.
Като че с помощта на Юнг изкарваме децата по-лоши, отколкото са. Фройд искаше да лекува, а фройдизмът стана индустрия за комплексиране на европейците и след това за още по-силно комплексиране на американците.
Олрдри ни накара да потърсим апетита за ужаси другаде. Нарисуваната от него картина беше може би по-вярна и безспорно по-драматична:
Двете човекоподобни маймуни пристъпят към мястото. Още не са му дали име и за тях то е мястото, където в земята растат онези корени, които са вкусни. Те пристъпят бавно, защото родът им е проходил отскоро; преди това подобните им по-рядко слизали от дърветата. Едната маймуна пристъпя по-плахо от другата. Това е така, защото онова движение на представи, което много по-късно ще бъде наречено мисъл, в нейния мозък протича по-бързо, отколкото в мозъка на другата.
Движението на представи изважда от родовата памет представата за опасност. В мозъка на другата маймуна движението на представи протича по-бавно; затова тя пристъпя по-смело и се оказва по-близо до онова, което и миналия път ги причакваше на мястото с корените. Тогава то не успя да ги издебне, защото вятърът вееше от него към тях. Сега ги издебна — скочи, пресмятайки кривата на летежа си така, че зъбите му да се изравнят с онова място на шията на по-близката маймуна, което всеки хищник знае. Така маймуната, която по-малко умееше да се страхува, загина.
Маймуната, която повече умееше да се страхува, дължеше това на по-високата си способност за мислене. Това пък дължеше на едно хромозомно изменение: след едно слънчево изригване една космическа частица беше попаднала в молекула ДНК на баба й.
Същественото бе, че повишената й способност да се страхува я спаси и тази способност щеше да се унаследи от следващите поколения, за да допринесе за запазването на рода. Страхът й беше белег за повишена способност да удвоява информацията за околния свят. А чувството за страх се предава чрез родовата памет. Това е картината, която ни рисуват (част от) хипотезите за генезиса.