— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.
Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:
Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.
Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:
— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.
— И аз това го попитах — усмихна се Фела.
— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура3.
— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.
— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.
— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.
Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.
— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих4, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.
Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.
— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.
Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.
— А ти какво направи? — подкани ме Деви.
— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.
— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.
— Вярно е — признах аз. — И намерих това.
Вдигнах един лист хартия.
— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.
Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:
— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.
— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.
— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.
— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.
— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.
— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.
Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.
Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.
Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.
Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.
34.
Дрънкулки
Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.
4
Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.