— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се случи?
Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.
— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса й.
— Искам да кажа…
— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.
— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.
— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.
— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата, настанала по-нагоре по улицата.
Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран й бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид. Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които работеха в Медика.
След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.
— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.
Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване Гран ми позволи да видя Бил, който лежеше в задната стаичка.
Ако счупването на Джейсън беше чисто, то това на Бил беше възможно най-лошото. И двете кости в долната част на крака му бяха счупени на няколко места. Не можех да видя мястото под превръзките, но кракът му беше силно отекъл. Кожата над превръзките беше ожулена, покрита с рани и опъната като прекалено натъпкана наденица.
Бил беше блед, но в съзнание и изглеждаше така, сякаш може би ще успее да запази крака си. Виж, каква работа щеше да му върши той, беше отделен въпрос. Може би щеше да се размине само със сериозно куцане, но не бих се обзаложил, че някога ще тича отново.
— Що за човек е този, който би застрелял нечий кон? — възмутено попита той с лице, покрито с тънък слой пот. — Това не е редно.
Разбира се, конят беше неговият. А градът не беше от онези, в които хората имат повече от един кон. Бил беше млад мъж, който наскоро се бе оженил, имаше собствена малка ферма и навярно никога нямаше да може да ходи отново, защото се бе опитал да постъпи правилно. Като се замислих за това, ме заболя.
Гран му даде две лъжици от едно кафяво шише и той затвори очи. Двамата излязохме от стаята и тя затвори вратата след себе си.
— Беше ли се показала костта? — попитах, след като вратата вече беше затворена.
Тя кимна и върна шишенцето обратно на полицата.
— Какво използва, за да не получи отравяне?
— Искаш да кажеш да не загние? — попита тя. — Овчи трън.
— Наистина ли? — попитах аз. — Не арундинацея?
— Арундинацея? — Тя изсумтя, добави дърва в огъня и махна вече кипящия чайник от него. — Някога опитвал ли си се да предпазваш нещо от загниване с арундинацея?
— Не — признах аз.
— Позволи ми тогава да ти спестя неприятностите, които ще те сполетят, като убиеш някого. — Тя извади две дървени чаши. — Арундинацеята е безполезна. Можеш да я ядеш, ако искаш, но това е всичко.
— Но за мехлема от арундинацея и бесами се предполага, че е идеален за нещо такова.
— Бесамито може и да става за нещо — призна Гран, — но овчият трън е по-добър. Бих предпочела да имам червен лист, но човек невинаги разполага с онова, което му се иска. Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз. Арундинацеята не е някакъв палиатив2. Просто добре пренася лекарството, което върши истинската работа.
Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения й с бележки екземпляр на „Хероборика“ и затворих уста.
Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.
— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.
Погледнах с копнеж към предложения стол.
— Май трябва да се връщам.