— Много добре — каза той, — много добре… Имате прелестни крилца и сте създадена да летите… Само че трябва да внимавате, миличка. Всички злополуки стават от невнимание… Вие, хората, мъже и жени, казвате: „Лети, лети гълъб!“, като че ли това е естествено, а нищо не е естествено. Гълъбът лети, защото се научава да лети.
И той й обясни как летят птиците. На пистата имаше много бели чайки, специално за обучението на малките феи. Господин Нежналюбов, който беше техен началник, показа на Мишел как някои умеят да летят, без да движат крилете си.
— Но как постигат това? — учуди се Мишел.
— О! — отвърна господин Нежналюбов. — Те умеят да използуват въздушните течения. Нали знаете… във водата са ви показали, че има силни течения, които могат да ви отнесат много далеч, без да плувате… Същото е и във въздуха.
Повикана от господин Нежналюбов, една лястовица показа на Мишел как се каца върху дърво, как се влиза в дупка в стената или в гнездо.
— Искам и аз да опитам — каза Мишел.
— Точно затова сте тук — каза гълъбът. — Размахайте няколко пъти криле и прелетете няколко метра… Не отивайте много далеч още първия път.
Мишел раздвижи криле, както бе видяла да правят птиците и изведнъж страшно се изненада, че се озова на десет метра над земята. Тогава престана да лети, но почувствува, че така рязко пада, че се уплаши.
— Един мах с криле, преди да се приземите! — извика й отдалеч гълъбът.
Мишел замахна веднъж с криле и лекичко кацна на земята.
— Никак не е лошо… — похвали я господин Нежналюбов. — Имате големи заложби и летите много грациозно. Ще направим още няколко упражнения и можете да отлетите за Вълшебната градина.
— А как ще я намеря? — попита Мишел.
— Много лесно. Вълшебната градина се пада точно на юг. Сега е пладне, ще летите значи към слънцето. Учили ли сте за четирите посоки на света?
— Да — отвърна Мишел, — когато гледам слънцето, изток е надясно, а запад — наляво.
— Точно така — съгласи се гълъбът, — само че е обратното. Но не може да се объркате, защото Вълшебната градина е цялата в цъфнали ябълкови дървета. Ще летите към слънцето, над голяма гора, а когато видите в далечината бяло петно, това ще бъде Вълшебната градина. Не се опитвайте да кацате по дърветата: ако си счупите крилото, няма кой да ви помогне… Следвайте големия въздушен път на Вълшебната градина: той е набелязан по върховете на дърветата с ивици в багрите на есента. Така са оцветени и гълъбите, които носят посланията на кралицата.
— Каква кралица? — смая се Мишел.
— Кралицата на феите — поясни господин Нежналюбов. — Нашата прелестна и безумна кралица… Гу-гу…
Той даде на Мишел дълъг урок по летене и й разреши да тръгне.
Щом се вдигна над пистата, а после над гората, Мишел видя, че около нея летят други малки феи. Някои правеха това много добре. Кацаха по дърветата, подскачаха, после пак хвръкваха. Вероятно отдавна бяха феи. Други, напротив, също като Мишел, летяха доста несръчно. Понякога стояха на едно място, срещнали противоположно течение. Понякога пък падаха рязко десет метра надолу, като че ли внезапно потъваха в кладенец: всъщност бяха се натъкнали на въздушна яма.
Мишел беше пропаднала във въздуха като тях и с мъка се опитваше да си възвърне равновесието и дишането, когато й се стори, че някой вика подире й:
— Мишел, спри се, почакай ни!
„Ето че в ушите ми взе да бръмчи вече, толкова съм уморена — помисли си тя. — Току-виж, че изгубя способността си да летя и се удавя…“
Защото тя имаше много повече чувството, че плува, отколкото, че лети. Но отново чу:
— Мишел, Мишел!
Обърна се и много се изненада, като видя две свои приятелки от училище, Одет Трепетликова и Елиан Дърдоркова. Бяха най-слабите ученички в класа, но Мишел много ги обичаше. Тя започна да лети по-бавно, за да я настигнат, и веднага ги попита:
— Но как попаднахте тук?
— Като теб! — отвърна Одет.
— Минахте ли изпита при господин Смутензасрамен?
— Естествено.
— И знаехте ли?
— Га-га! Така ми се струва — отвърна Елиан смеешком. — Ако знаехме, нямаше да сме тук. Най-странното е, че Ивон се провали. Представяш ли си? Ивон! А уж все е първа!
— Не може да бъде! Какво я попита? — каза Мишел.
— Попита я: „Колко прави осем по шест?“.
— И тя какво отговори?
— Отговори: „Четирийсет и осем“.
— Ах! — възкликна Мишел. — Вярно, на мен пък ми се струваше, че прави петдесет и четири… Но все пак Ивон сигурно знае таблицата за умножение.