— О! — отвърна Жералд, предпазвайки главата си с ръце. — Този ли? Господин Точенудар, той е шотландец. Много е симпатичен, но и доста опасен. Преди малко счупи три зъба на феята Франсоаз.
— Как така?
— Той си играе с една топка: удря я с дълга тояга и тя понякога отскача на сто метра. Случиш ли се на пътя й, тежко ти.
— А какво направиха с трите зъба на Франсоаз? — попита Мишел. — При зъболекаря ли я заведоха?
— Ами! Поправиха ги с вълшебната пръчица… Доближаваш пръчицата до венеца си и казваш: „Да се появи зъб!“. И зъбът се появява. Проста работа… Франсоаз даже се забавляваше да си прави много нови зъби и сега има четирийсет.
В същия миг Мишел погледна братята си и забеляза, че и те държаха в ръка вълшебни пръчици.
— Използвахте ли ги вече?
— Че как не!… Направихме си цял гараж колички, а тази сутрин си сервирахме прекрасна закуска — шоколад, кейк с ягоди, хляб и масло, портокалово сладко… Само че на два пъти правих шоколад, защото господин Точенудар счупи с топката си чашата ми.
— Елате с мен — предложи им Мишел. — Ще оставя крилете си в гардероба и ще отидем на гости на кралицата.
Четвърта глава
Дворецът на кралицата на феите беше голяма стъклена къща с кристални колони, цялата обвита с рози.
— Я гледай ти! — удиви се Мишел. — В тази страна и розите, и ябълките цъфтят по едно и също време.
— Всичко цъфти, както си ще — отвърна Оливие. — Кралицата на феите променя къщата си по два пъти на ден. Тази сутрин тя приличаше на къщата на чичо Пиер. Вчера наподобяваше замък, а днес на нищо не прилича.
— Може ли да се влезе? — попита Мишел.
— Щом искаш… — отвърна Оливие.
Никой не пазеше входа на двореца. Във вестибюла имаше цели планини от неразпечатани писма.
Макар да беше съвсем светло, всички лампи бяха запалени. Децата прекосиха библиотеката, където хиляди книги бяха нахвърляни наслуки, така че образуваха нещо като свод, под който можеше да се мине.
— Също като при татко — забеляза Мишел.
— Дори още по-разхвърляно — добави Жералд.
— А не, такова нещо не е възможно!
После влязоха в салона, където стоеше кралицата. Беше много красива. На главата си носеше малка корона и държеше в ръка вълшебна пръчица, по-блестяща от всички други. В момента преобразяваше с нея мебелите. Правеше го толкова бързо, че беше забавно да я наблюдаваш. Погледът й се спираше например на картина, която представляваше град с много коли по улиците. Кралицата протягаше пръчицата и картината се превръщаше в женски портрет.
Тя се любуваше десетина секунди на портрета, после отново протягаше пръчицата си: жената изчезваше и на нежно място се появяваше индийски дворец, пред който се купеха червени и черни слонове.
Жералд избухна в смях.
Кралицата се обърна.
— Я виж ти! — възкликна тя, като ги видя. — Довели сте сестра си. Добър ден, феичке Мишел! Чаках ви. И майка ви дойде някога тук, когато беше малка. Остана с нас известно време, но после се наложи да ни напусне, разбира се.
— Защо да се разбира? — изненада се Мишел.
— О — отвърна кралицата, като насочи пръчицата към малка масичка, която мигом се превърна в лампа. — Защото никой не може да остане дълго тук. С изключение господин Точенудар, във Вълшебната градина не може остане никой, който е навършил дванадесет години.
— Освен ваше величество — каза Мишел.
Беше много горда, че се сети да каже „Ваше Величество“.
— О, аз ли? За мен е друго. Аз съм безумна.
— Как така? — попита Мишел.
— Ами да — и кралицата протегна пръчицата си към един стол, който мигом стана скрин.
Децата се спогледаха.
— Госпожо кралице — плахо промълви Елиан, — какво трябва да правим сега?
— Какво искате да кажете? — не я разбра кралицата.
— Искам да кажа, къде трябва да отидем, какъв е редът.
Кралицата вдигна пръчицата си към тавана и там незабавно се образува прекрасен кристален полилей. Тя затананика някаква много приятна мелодия:
Момиченцата се спогледаха.
— Това пък какво е? — попита Елиан.
— Трябва да е басня — реши Одет.
— От кого е тази басня? — попита Мишел кралицата.