Страната на хилядите желания

— От когото искате — каза кралицата и добави: — Яде ли ви се шоколад?

Тя докосна с пръчицата си една кръгла масичка и върху нея се появи огромна кутия троен лешник. Но едва видяла я, кралицата отново замахна с пръчицата си, превърна шоколадовите бонбони във фондани, но забрави да ги предложи на децата. После запя, отпращайки групичката им към вратата:

„Бъбри, крещи, ако речеш и удряй, бий със всичка сила, прави това, каквото щеш, тогаз си, феичке, най-мила!“

Преди да излязат, тя им напомни:

— Днес следобед в двореца има празненство. Надявам се, че ще дойдете.

Докато те се покланяха, тя добави:

— Ако искате.

Мишел отвърна любезно:

— Приятни желания!

Когато децата излязоха навън, те размениха озадачени погледи. Какво да правят сега? Не знаеха дори колко е часът.

— Дали да не си сервираме следобедна закуска с вълшебните пръчици? — предложи Оливие.

— Защо не — каза Мишел. — Само че имам една идея. Ще си поръчаме съвсем ниска маса, за да можем да седнем на тревата.

— А, не — възрази Жералд. — Много по-забавно ще бъде да си направим истинска маса и да измайсторим също столове и кресла.

Мишел и брат й почнаха да се карат. Жералд докосна земята с пръчицата си с думите: „Да се появи една висока маса!“. И тъкмо когато масата почна да се очертава, Мишел замахна със своята и заповяда: „Не, искам ниска маса!“. И тогава не се появи нищо.

Двете деца се спогледаха.

— Гледай ти! Вълшебните пръчици загубиха силата си! Едно момиченце, което ги наблюдаваше, докато се препираха, запя през смях:

То имаше червени коси и злобно изражение.

— Що за стихотворение каза? — попита Жералд.

— Не знам — отвърна Мишел. — Май че беше нещо за математика. Слушай, Жералд. Остави ме да направя масата, пък аз ще те оставя да направиш приборите.

И те заработиха в разбирателство. Мишел поиска красива дъбова маса, защото не искаше да слага покривка, а малки цветни салфетки, които получи веднага, дори с нейните инициали, избродирани върху тях. Това предизвика шумни протести от страна на другите. После Жералд направи чиниите и чашите и тъй като салфетките бяха бледовиолетови, той поръча чашите в жълто-оранжево. Оливие се зае със закуската. Той поиска оранжада, айскафе, горещ шоколад. Елиан отговаряше за сладкишите и конфитюра, а Одет, за която оставиха сандвичите, направи сандвичи с пилешко, шунка, домати и един вълшебен пастет от аншоа и сирене.

Децата заскачаха около масата, пляскайки с ръце от удоволствие. После Жералд направи столовете и те седнаха. В мига, в който Мишел протегна ръка да налее шоколад на приятелите си, червенокосото момиче, което не бе престанало да ги наблюдава, вдигна вълшебната си пръчица и заповяда:

— Нека всичко да изчезне!

Петте деца тутакси тупнаха на земята, и то доста силно, а когато се опомниха от изненадата си, столовете и масата вече ги нямаше. Всички се обърнаха разярени към червенокосото момиче:

— Коя сте вие? — попитаха я те.

— Аз съм феята Мелани.

— Защо махнахте закуската ни?

— Защото искам.

— Но ние нищо не сме ви направили! — каза Мишел.

— Не казвам, че сте ми направили нещо.

— Но тогава защо сте против нас?

— Защото искам — повтори Мелани.

— Аз пък не искам — възрази Мишел.

— Права сте напълно да не искате, аз пък имам право да искам — заяви Мелани.

Тя издекламира:

„Не се учудвай, не се май! Прищевките тук се зачитат умът за лудост смятат, знай, а грубият — за най-възпитан.“

— Тази басня ми омръзна — кипна Мишел. Тя насочи пръчицата си към земята и каза:

— Масата да се върне!

— Масата да не се връща — извика Мелани и протегна своята пръчица.

Никаква маса не се появи.

— Но това е ужасно несправедливо — възмути се Мишел, като се обърна към своите приятели. — Би трябвало да се появи поне половин маса.

Но Мелани започна да танцува и да си пее своето:

„Плюс на плюс прави плюс, минус на минус е минус, но плюс на минус е плюс, а минус на плюс не е плюс.“

Положението почна да става сериозно. Петте деца свикаха малък военен съвет.

— Какво да правим? — попита Жералд.