— Да, шефе.
— Нямаш привилегията да ме наричаш „шефе“. Не ти плащам и не мога да си отбивам данъци с твоя помощ.
— Добре, Джубал.
— Хъм… Как ми се иска да имахме някой, дето никому няма да липсва. Дали Майк ще успее да повтори номера с неодушевени предмети?
— Не знам.
— Ще разберем. Измъкни го. — Джубал примигна. — Ех че начин да се отървеш от… Стига, не бива да се поддавам на съблазън. Ще се видим в кабинета.
Дванадесета глава
След няколко минути Джил влезе в кабинета на Джубал. Ан вече беше там, облякла бялата тога на своята гилдия. Тя вдигна глава, но не произнесе нито дума. Джил също се настани в кресло и се постара да не вдига шум, защото Джубал диктуваше на Доркас.
— …под проснатото тяло се разпълзяваше тъмночервена локва, просмукваше края на килима и се стичаше в камината, където привлече вниманието на две безделничещи мухи. Госпожица Симпсън притисна длан към устата си. „Мили боже!“, изрече разстроено. „Любимият килим на татенцето е съсипан… а май и татенцето вече за нищо не става.“ Доркас, край на главата и на първа част. Изпрати го. Сега се изпарявай.
Доркас отнесе листовете и преди да излезе, се усмихна на Джил. Джубал попита:
— Къде е Майк?
— Облича се. Сега ще дойде.
— „Облича се“? — сърдито повтори Харшо. — Не съм казвал, че даваме официален прием.
— Но той трябваше да се облече.
— Защо? Мен не ме бърка дали вие, хлапетата, се разкарвате наоколо по кожа или с палта. Я го домъкни по-бързичко.
— Моля те, Джубал! Все някога трябва да се научи.
— Ха, натрапваш му своя тесногръд, провинциален морал на средната класа.
— Не е вярно! Уча го да спазва най-необходимите правила.
— Правила, нрави, морал — има ли разлика? Момиче, благодарение на Божията милост и на възпитанието си, Майк е личност, недокосната от побъркващите табута на нашето племе. А ти искаш да го превърнеш в поредния долнопробен приспособленец в тази земя на страха! Защо поне не си свършиш работата докрай? Купи му и дипломатическо куфарче.
— Нищо подобно не върша! Не искам да си има неприятности. За негово добро е.
— Същото казали и на котарака — изпръхтя Джубал, — преди да го скопят.
— Ох! — Джил преброи на ум до десет и каза безизразно: — Доктор Харшо, това е вашият дом и ние сме ви задължени. Веднага ще доведа Майкъл. — Тя се надигна от креслото.
— Задръж, Джил.
— Господине?
— Седни и не се опитвай да гаднееш като мен. Липсва ти дългогодишната ми практика. Хайде сега да си изясним нещо — не си ми задължена. Невъзможно е, защото никога не правя нещо, ако не искам. Същото е с всеки друг, но аз поне си го признавам. Така че не си измисляй, иначе току-виж опиташ да чувстваш и благодарност към мен, а това е коварната първа стъпка към окончателното нравствено падение. Грокна ли?
Джил си прехапа устните, но се ухили след секунда.
— Не съм сигурна какво означава да „грокна“ нещо.
— И аз. Имам намерение да взимам уроци от Майкъл, докато разбера. Но аз ти говорех съвсем сериозно. „Благодарност“ просто е по-приличната дума за неприязън. Нямам нищо против да съм неприятен на повечето хора, но не и на хубави момичета.
— Ама че го каза! Не си ми неприятен. Това е глупост.
— Дано е така… но ще ти стана неприятен, ако не си избиеш от главата заблудата, че ми дължиш нещо. Японците имат пет различни начина да кажат „благодаря“ и всеки един от тях се превежда като израз на неприязън с различна сила. Защо ли в английския липсва тази искреност! Вместо това нашият език описва чувства, които нервната система не е способна да изпита. Например — „благодарност“.
— Джубал, ти си един дърт циник. Благодарна съм ти и така ще бъде.
— А ти си едно сантиментално момиченце. Значи се допълваме. Я да отскочим до Атлантик Сити за два-три дни, да се отдадем на пороци само двамата.
— Джубал!
— Е, видя ли колко силна е твоята благодарност?
— О… Готова съм. Кога тръгваме?
— Хе-хе! Трябваше да тръгнем преди четиридесет години. И отгоре на всичко си права. Майк трябва да научи как да се погажда с хората — да си сваля обувките, преди да стъпи в джамия, да стои с шапка на главата в синагога и да прикрива голотата си, ако го изисква някое табу. Иначе нашите шамани ще го изгорят на кладата като еретик. Само че, дете мое, в името на безбройните въплъщения на Ариман3, не му промивай мозъка. Постарай се да го настроиш цинично към тези норми.
— Ами не знам дали ще мога. Цинизмът май е напълно чужд за Майк.