— Ъ?
— Ако нямахме толкова силно табу, че ти го бъркаш с инстинкт, веднага се сещам за твърде много хора, които не бих допуснал да ме доближат в гръб, особено при днешните цени на телешкото. Е, какво ще кажеш?
Дюк се засмя неволно.
— Нямаше да рискувам с бившата ми тъща.
— Ами нашият чаровен съсед от южната страна, който е толкова небрежен с чуждия добитък през ловния сезон? Ще се хванеш ли на бас, че и двамата нямаше накрая да попаднем в неговия фризер? Но на Майк имам доверие, защото е цивилизован.
— Как тъй?
— Цивилизован според марсианските понятия. Говорил съм достатъчно с него, за да схвана, че марсианците не се изяждат просто така помежду си. Вярно е, че похапват мъртъвците си, вместо да ги погребат, изгорят или оставят на лешоядите. Но този обичай има дълбок религиозен смисъл. Нито един марсианец не е заклан против волята си. Всъщност марсианците май си нямат и представа за убийството. Умират, когато решат, след като обсъдят това с приятелите си и поискат разрешение от духовете на праотците да се присъединят към тях. И реши ли да умре, марсианецът го прави лесно, както ние си затваряме очите — няма насилие, няма болести, дори няма и шепа сънотворни хапчета. В един миг е жив и здрав, в следващия вече е дух. Тогава приятелите изяждат онова, от което той вече не се нуждае, за да го „грокнат“, както би казал Майк, при това възхваляват достойнствата му, докато мажат печеното с горчица. А духът присъства на церемонията, тя е нещо подобно на първо причастие, за да се утвърди положението му като един от Старите. Май са техните старейшини, доколкото разбирам.
Лицето на Дюк се изкриви презрително.
— Що за суеверни тъпотии!
— Но за Майк това е най-тържествена, макар и изпълнена с радост религиозна церемония.
Дюк прихна.
— Джубал, и ти не вярваш на тия глупости за духове. Всичко на всичко остава канибализмът, омесен с щуротии.
— Е, аз не бих се изсилвал толкова. Трудно ми да преглътна тези „Стари“, но Майк си говори за тях като за времето. А останалото… Дюк, ти от коя църква си? — Щом чу отговора, Джубал продължи: — Така си и мислех. В Канзас повечето хора са от това изповедание или толкова подобно на него, че трябва да прочетеш табелата над църквата, за да забележиш разлики. Я ми кажи — как се чувстваше, когато участваше в символичния канибализъм, толкова важен в ритуалите на твоята църква?
Дюк зяпна.
— Сега к’во ми разправяш, по дяволите?
И Джубал примигна невинно насреща му.
— Ти енориаш ли беше или само си ходил в неделното училище?
— А? Разбира се, че бях енориаш и още съм, макар да се мяркам рядко там.
— Чудех се дали не си бил допуснат до ритуала. Е, ако помислиш малко, ще се сетиш за какво говоря. — Харшо се изправи. — Няма да обсъждам предимствата на един вид ритуален канибализъм пред друг. Дюк, нямам повече време да те измъквам от блатото на предразсъдъците. Ще си тръгваш ли? Ако си решил, по-добре да те придружа до портата. Или ще останеш и ще се храниш с нас, човекоядците?
— Май ще остана — навъси се Дюк.
— Добре, но за нищо не отговарям. Сам видя видеозаписите. Ако имаш капка мозък в главата, ще разбереш колко опасен може да бъде този човекомарсианец.
Дюк кимна.
— Джубал, не съм такъв тъпанар, за какъвто ме смяташ. И няма да се оставя да ме изгониш заради Майк. Казваш, че бил опасен. Но и аз няма да го дразня. Че аз го харесвам тоя недорасъл глупчо.
— Ъ-ъ… да му се не види, още го подценяваш. Виж какво, ако си приятелски настроен към него, най-доброто решение е да му предложиш чаша вода. Разбра ли ме? Да станеш негов „воден брат“.
— Е, ще си помисля.
— Но не се преструвай! Ако Майк приеме вода от тебе, ще бъде сериозно до смърт. Ще ти вярва безогледно, каквото ще да става. Така че не прави това, освен ако си готов да му се довериш, да го подкрепяш докрай и при най-неприятните обрати. Или се раздаваш целия, или по-добре се откажи.
— Разбирам. Затова казах, че ще си помисля.
— Така да бъде. И недей да се бавиш с решението си… Очаквам неприятните обрати да настъпят твърде скоро.
Четиринадесета глава
Според Лемюъл Гъливер4, в страната Лапутия нито една важна личност не говорела или слушала без помощта на своя „клименол“, иначе казано — „пляскач“. Защото задължението на този слуга било да удря с надут мехур ушите или устата на своя господар, когато според мнението на същия този слуга, било желателно важната личност да говори или да слуша. Без съгласието на пляскача било невъзможно общуването с който и да е от господарите на Лапутия.