И тогава чу шум. Тракане. Звукът на ключове, които се плъзгат в ключалката и след това се опитват да отключат. О,
Господи. Тялото му се вцепени. Само очите му се стрелкаха от едната страна на другата, докато обмисляше какво да прави.
— Проклетата врата е заяла — чу той мъжки глас и още тракане в ключалката.
Огледа се наоколо. Столът все още беше мушнат под дръжката на вратата.
— Не мога да отворя проклетата врата — чу отново той.
Нямаше отговор, затова предположи, че мъжът сигурно говори на себе си. Чу отдалечаващи се стъпки и приглушения шум на звънец, докато мъжът опитваше да намери някой съсед.
Артър премести стола и огледа апартамента. Трябваше да се махне оттук. Но как? Отиде бързо до прозореца. Видя, че височината е поне три метра. Със сигурност щеше да счупи глезените си. Но нямаше друг път навън. Можеше само да скочи, да се скрие или да излезе, откъдето беше дошъл. Гардеробът на мъжа беше малък, викториански. Не можеше да се напъха вътре, а какво щеше да прави, ако счупеше и двата си крака?
Оставаше му само един начин…
Отвори бавно вратата, почти очаквайки да застане лице в лице със съседа на Майк. Щом беше способен да открадне часовник и цялата онази плячка, какво друго можеше да направи? Артър отвори вратата няколко сантиметра и надникна навън. Мъжът стоеше в края на коридора. Носеше мръсен потник върху прекадено големи панталони. Косата му беше сплъстена и боядисана в черно. Ако излезеше сега, мъжът със сигурност щеше да го види. Изруга сам себе си за това, че изобщо му беше хрумнала такава побъркана идея. Трябваше да остави Майк сам да води битките си. И въпреки това се радваше, че ролексът е в джоба му. Излезе бързо в коридора и затвори вратата зад себе си. Изтракването не беше достатъчно силно, за да го чуе мъжът. Сърцето на Артър думкаше в гърдите му. Туп, туп. Струваше му се толкова силно, че се учудваше, че никой друг не го чува.
Тръгна бързо в обратната посока.
— Ей! — извика мъжки глас зад него. — Чакай!
Артър тръгна по-бързо. Вече виждаше външната врата, само още няколко крачки и ще излезе.
— Ей! — Прозвуча отново гласът и той чу как стъпките зад гърба му се забързват. После една ръка го сграбчи за рамото. — Ей, приятел.
Артър се обърна. Мъжът му подаде пластмасовия капак на кутията му от сладолед.
— Мисля, че изпусна това.
— Благодаря. — Все още държеше кутията си с инструментите. Шперцовете бяха най-отгоре. — Не съм видял, че съм го изпуснал.
— Няма проблем. — Мъжът вече щеше да си тръгне. — Това шперцове ли са? — попита той.
Артър погледна надолу и кимна.
— Да. — Зачака удар с юмрук в носа или мъжът да сграбчи ръката му и да го избута в апартамента си.
— Чудесно. Заключен съм навън. Можеш ли да ми помогнеш?
— Мога да опитам — преглътна Артър.
Престори се, че работата е по-трудна, отколкото беше. Завъртя един шперц в ключалката. Започна да пъшка и охка. Най-после отключи вратата.
— Фантастично. Ще ти направя чаша чай — каза мъжът. — За благодарност.
Артър си спомни думите на Майк, че мъжът изглежда наистина чаровен, докато не разбереш, че е крадец.
— Няма нужда — отговори той. — Наистина трябва да тръгвам.
Когато излизаше от апартамента, Артър със сигурност чу мъжът да си мърмори защо столът не е там, където го беше оставил.
Помисли си да остави бележка или малко пари, но знаеше колко горд е Майк. Затова вдигна капака на пощенската кутия и пусна часовника през отвора. Тихото тупване, когато той падна на изтривалката от другата страна, го изпълни с чувство на задоволство, каквото не бе изпитвал досега.
Краят на пътуването?
— Фактор четиридесет? — каза Луси, четейки от списъка си.
— Да — отговори Артър.
— Балсам за устни?
— Взет.
— Има ли защитен фактор?
Артър взе тъмносиньото флаконче и се втренчи в дребните букви.
— Да. Фактор петнадесет.
— Хъм — изрече Луси. — Можеше да вземеш по-висок.
— Този ще е достатъчен.
— Ще видя какво имам в чантичката с гримовете си.
— Няма проблем. И преди съм пътувал, нали знаеш.
— Но не и толкова далече и на толкова горещо — отговори твърдо Луси. — Не искам обаждане по телефона, в което да ми кажат, че си получил слънчев удар.
— Ходихте ли на кино с Тери? — смени темата Артър.
— Прекарахме чудесно — усмихна се Луси. — В петък отиваме на вечеря в новия ресторант в града. Освен това той обожава деца — добави тя.
Артър беше помолил Тери да наглежда къщата.