— Фредерика обича да я поливат рано сутринта, за да има влага за целия ден.
— Каза ми вече пет пъти — отговори Тери. — И всяка вечер ще светвам лампите ти и ще дърпам пердетата, така че хората да мислят, че си у дома.
— Добре. И ако някога искаш да се грижа за костенурката, няма проблем. — Нямаше представа какво ще прави с животинчето, но това, че предложи, го накара да се почувства добре.
— Взе ли слънчевите си очила? — започна отново Луси.
— Да.
— Чакай. Това онези ли са, които носеше, когато бях малка?
— Имал съм само един чифт. Наистина добро качество. С рогови рамки. — Той си ги сложи.
— Струва ми се, че пак са доста модерни.
Артър затвори капака на куфара си.
— Взел съм всичко. Ако съм забравил нещо, мога да го купя на летището.
— Ти всъщност никога не си бил на летище, освен да изпратиш Дан.
— Не съм дете.
И двамата се засмяха. Това беше нещо, което Луси казваше, когато беше тийнейджърка.
— Сериозно, тате. Месец в чужбина е дълго време. Трябва да си подготвен. Няма да е като пътуванията ви с мама до Бридлингтън.
— Надявам се, че не — засмя се той. — Искам да видя нова култура и да опитам нова храна.
— Със сигурност си се променил. Чудя се какво щеше да каже мама, ако можеше да те види сега.
Артър взе слънчевите си очила.
— Мисля, че щеше да се радва. — Погледна часовника си. — Таксито закъснява с десет минути — каза той.
— Имаш достатъчно време.
Когато минаха още десет минути, Артър започна да се притеснява.
— Ще им се обадя — каза Луси и занесе телефона в кухнята. — Така. Казаха, че не са записали поръчката ти. Ще изпратят някого колкото може по-бързо, но нямат достатъчно персонал. Час пик е, така че може да отнеме един час.
— Един час?
— Знам. Не става. Трябва да тръгнеш сега. Ако попаднеш в задръстване… Има ли някого, когото може да помолиш да те закара?
— Не — отговори Артър, но всъщност имаше кого да помоли — приятел, на когото можеше да повери и живота си.
Бернадет и Нейтън пристигнаха след десет минути.
— Знаеш пътя, нали? — чу той гласа и, преди звънецът да иззвъни. Зъъъън.
— Как го прави толкова силно? — попита Луси.
Артър сви рамене и отвори вратата.
— Не се тревожи, Артър — втурна се вътре Бернадет. Бутна в ръката му торбичка. — Пресни кифлички с наденица за пътуването. Нейтън ще те закара навреме.
Нейтън кимна. Той послушно взе куфара и пътната чанта на Артър и ги сложи в багажника. След това влезе в колата и зачака. Луси и Бернадет стояха в коридора. Артър се почувства като ученик, изпращан от двете си лели.
— Аз винаги взимам и няколко десертчета от зърнени закуски — добави Бернадет. — В случай че не харесам храната, когато пристигна.
Артър прегърна силно Луси и я целуна.
— Ще ти изпратя картичка.
— Само да не го направиш. — Тя кимна и излезе от къщата. — Обичам те, тате.
— И аз те обичам.
Бернадет се бе разчувствала.
— Мисля, че ще ми липсваш, Артър Пепър — каза тя.
— Имаш достатъчно изгубени каузи, за които да се грижиш.
— Никога не си бил изгубена кауза, Артър. Просто малко беше загубил посоката.
— От кого ще се крия сега?
И двамата се засмяха и той за първи път забеляза колко ясни бяха очите ѝ и че са някак маслиненозелени, с кафяви петънца. Харесваше му как прегръща живота и го притиска силно до пълните си гърди, без да го изпуска дори за миг.
— Никога не се отказа от мен — каза той. — Макар че аз се бях отказал от себе си. — Той протегна ръце да я прегърне. Бернадет се поколеба за момент, но след това пристъпи напред. Двамата останаха прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпнат един от друг. На Артър му се искаше да беше останала в прегръдките му по-дълго и това чувство го изненада. Тялото и се бе наместило до него съвсем добре, сякаш мястото и беше там.
— Ще се видим след месец — каза весело той.
— Да — отговори Бернадет. — Ще се видим.
Нейтън се справяше добре с движението. Вмъкваше се в пролуки, мина по няколко малки улици, пресече на жълто на няколко светофара. През цялото време беше спокоен. Тананикаше си и потропваше с пръст по волана в такт с музиката, която беше толкова тиха, че Артър едва я чуваше.
— Ще стигнем, не се притеснявай — каза той. — Приятелите ми са позеленели от завист, да знаеш. Всички искат дядовците им да са като теб, любители на приключения и такива неща. Казах им, че си нещо като заместител на дядо за мен, понеже си нямам истински.
Това беше роля, която Артър с удоволствие би развил и по-нататък. Вече бе решил, когато се върне, да се запаси с глазура, брашно и онези ядливи лъскави топчета, в случай че някой ден на Нейтън му се прииска да направят торта заедно.