Облегна се назад, възхищавайки се на промяната в младежа. Беше съдил за него по косата му, а това беше просто мода, която скриваше чувствителната му природа.
— Майка ти добре ли е сега?
— Да, слава богу. Бях се притеснил, че ще бъда, нали разбираш, осемнадесетгодишен сирак. Щеше да е много гадно. Благодаря, че беше до нея. Хубаво е да знам, че когато отида в колежа, тя ще има добър приятел, който да се грижи за нея. А и Скарбъро не е много далече.
— Бил съм в колежа — каза Артър и се усмихна, спомняйки си часа по рисуване. — Катедрата по изкуства е чудесна.
— Мога да готвя и за теб, и за мама.
— Страхотно. Обаче те моля да не ми правиш торта с марципан.
— Не се тревожи. Мразя марципан.
— И аз. Но не знам как до го кажа на майка ти.
— Нито пък аз.
Летището беше ярко осветено като зъболекарски кабинет, а магазините бяха пълни с бижута, мечета, дрехи, парфюми, алкохол. Той се разходи из тях и купи топчета и един плюшен слон, както и пътеводител за себе си. Отвори първата страница и на нея имаше карта на света. Англия беше едно миниатюрно петънце. Има толкова много неща, които си струва да се видят, помисли си той.
Когато извикаха неговия полет към изхода, Артър усети пеперуди в стомаха си. Присъедини се към една редица от хора и подаде паспорта си, отворен на правилната страница, както му бяха казали. Придвижи се напред заедно с опашката. Един малък автобус го отведе до самолета. Не беше си представял, че ще е толкова огромен — лъскав бял звяр с римски нос и червена опашка. Една мила жена с къса руса коса му пожела добре дошъл на борда и Артър намери мястото си. Седна и закопча колана си, а след това потъна в съзерцание на ставащото около него — хора, търсещи местата си, съобщения, безплатно списание в джоба на седалката пред него. Жената до него му предложи резервната си надуваема възглавница и ментов бонбон. Двигателите изреваха. Артър проследи внимателно инструкциите на екипажа в случай на авария, след това се облегна назад и стисна дръжките на седалката, докато самолетът се издигаше нагоре.
Вече летяха. Беше тръгнал на следващото си пътуване.
Бъдещето
Артър седна на ръба на шезлонга и зарови пръстите на краката си дълбоко в белия пясък. Кремавите му ленени панталони бяха навити до коленете и широката му бяла памучна риза беше наполовина напъхана в колана му. Горещината го обвиваше плътно. Караше го да се чувства отпуснат и бавен. Пот опари подмишниците му и изби по челото му като миниатюрни стъклени мъниста. Харесваше му това чувство сякаш си във фурна.
Гледаше синьото море, което се плискаше в брега, оставяйки тясна ивица бяла пяна. Група момченца се втурнаха във водата напълно облечени и започнаха да се пръскат един друг. Около него имаше дървени лодки, обърнати с дъното нагоре, след като рибарите вече бяха излизали в морето и се бяха върнали с улова си. Усещаше миризмата на рибата от барбекютата в примитивните постройки по брега. Скоро щяха да дойдат туристите с шарените си плажни дрехи и мъниста, за да вечерят и да пият бира направо от бутилката.
Слънцето залязваше и небето вече беше нашарено с ленти от пурпурно и оранжево като тъкано сари. Палмите се протягаха като ръце да докоснат великолепното небе. Шалове, саронги и хавлии, които висяха по съблекалните, се издуваха на вятъра в шарена дъга.
Артър стана и се приближи до водата. Усещаше пясъка като топъл прах под краката си. В едната си ръка стискаше силно талисмана слон, а в другата държеше наполовина прочетената си книга — Пътеводител на Индия.
Решението да предпочете Гоа пред Австралия беше трудно. Но трябваше да дойде на мястото, където бе започнало пътуването му с телефонното обаждане до г-н Мехра. То беше променило начина, по който виждаше жена си, по който виждаше себе си.
Двамата с Луси вече бяха решили да прекарат Коледа с Дан. За дъщеря му беше по-удобно да пътува по време на училищната ваканция.
Разтвори ръка и златният слон заблестя. Когато слънцето започна да слиза по-надолу, потъвайки в морето, светлината се плъзна по талисмана и Артър можеше да се закълне, че слонът му намигна.
— Започваш да остаряваш — каза на себе си той. — Привиждат ти се неща. След това забеляза, че не беше казал: Ти си стар. Беше казал: Започваш да остаряваш. Просто отиваше към старостта.
— Г-н Артър Пепър. Г-н Пепър. — Едно момченце на не повече от шест години тичаше към него. Ушите му приличаха на дръжките на чаши, а косата му бе гъста и черна. — Господине. Време е да дойдете вкъщи за чая.