— Вчера се скрих от теб — отговори той.
— Скрил си се?
— Не исках да виждам никого. Бях решил да разчистя гардероба на Мириам и когато ти звънна на вратата, застанах неподвижно в коридора, преструвайки се, че не съм у дома. — Думите се лееха от устата му и го караха да се чувства учудващо добре заради откровеността си. — Вчера беше първата годишнина от смъртта ѝ.
— Много си откровен, Артър. Оценявам прямотата ти. Разбирам, че човек може да се разстрои. Когато Карл почина… ами, беше ми трудно да продължа без него. Дадох инструментите му на „Мъже в пещери“.
Артър усети как сърцето му се свива. Надяваше се, че тя няма да му разказва за съпруга си. Не искаше да си разменят истории за мъртвите. Сред загубилите съпруг или съпруга съществуваше някакво странно желание да надминат другите с историите си. Миналата седмица в пощата беше станал свидетел на нещо сред една група от четирима пенсионери, което би описал като хвалба.
— … Съпругата ми страда десет години, преди накрая да почине.
— … Така ли? А моят Седрик беше премазан от камион. От Бърза помощ казаха, че никога не са виждали подобно нещо. „Като палачинка“, така каза единият.
— … Мисля, че беше от лекарствата. Даваха и по двадесет и три хапчета на ден. Почти дрънчеше — изрече с треперещ глас един мъж.
— … Когато го отвориха, вътре не беше останало нищо. Ракът го беше изял напълно.
Говореха за любимите си хора сякаш бяха предмети. За него Мириам винаги щеше да остане реален човек. Нямаше да разказва за нея така.
— Тя обича изгубените каузи — бе му казала Вира, началничката на пощата, докато той слагаше пакет малки кафяви пликове на гишето. Тя винаги затъкваше молив зад кръглите си очила с рогови рамки и се стараеше да знае всичко и да познава всички в селото. Преди нея собственичка на пощата беше майка и, която бе съвсем същата.
— Кой?
— Бернадет Патерсън. Забелязахме, че ти носи пайове.
— Кой е забелязал? — бе попитал раздразнено Артър. — Да няма клуб, чиято задача е да се бърка в живота ми?
— Не, просто клиентите ми любезно си разменят информация. Такава е Бернадет. Добра към безнадеждните, безпомощните и неспособните да се грижат за себе си.
Артър бе платил за пликовете и бе излязъл сърдито.
Той стана и включи електрическата кана.
— Ще дам нещата на Мириам на „Спасители на котките“. Те продават дрехи, украшения и други неща и събират пари, за да помагат на малтретирани котки.
— Хубава идея, макар че аз самата предпочитам малки кученца. Те са много по-способни да обичат.
— Мисля, че Мириам искаше да помага на котките.
— Тогава ще направиш точно това. Да сложа ли пая във фурната? Може да обядваме заедно. Освен ако нямаш други планове…
Артър тъкмо щеше да измърмори, че е зает, но отново си спомни историята на г-н Мехра.
— Не, не съм планирал нищо — отговори той.
Двадесет минути по-късно, докато забиваше ножа си в пая, Артър отново помисли за гривната. Бернадет можеше да му даде женската гледна точка. Искаше някой да му каже, че тя не е от значение и че макар и да изглежда скъпа, в наше време човек може да купи евтино хубави имитации. Но знаеше, че изумрудът в слона е истински. А и тя можеше да клюкарства за това с Вира от пощата и с другите изгубени каузи.
— Трябва да излизаш повече — каза Бернадет. — Ходил си в „Мъже в пещери“ само веднъж.
— Ходих два пъти. И всъщност излизам.
— Къде например? — повдигна едната си вежда Бернадет.
— Това „Мастърмайнд“ ли е? Не помня да съм кандидатствал за участие.
— Просто се опитвам да се грижа за теб.
Артър не искаше да се чувства така, да се отнасят към него така. В гърдите му се надигна порив. Трябваше да каже нещо, за да не го мисли тя за безнадежден, безпомощен и неспособен да се грижи за себе си като г-жа Мортън, която пет години не бе излизала от къщата си и пушеше по двадесет цигари на ден, или г-н Флауърс, който мислеше, че в оранжерията му живее еднорог. На Артър му бе останала някаква гордост. По-рано беше баща и съпруг. По-рано имаше идеи, мечти и планове.
Спомняйки си адреса на изпращача, който Мириам бе написала на писмото до г-н Мехра, Артър прочисти гърлото си.
— Ами, ако искаш да знаеш — изрече бързо той, — мисля да отида до имението „Грейсток“ в Бат.
— О, да — каза замислено Бернадет. — Там, където тигрите бродят на свобода.
Бернадет беше истински алманах на Великобритания. Двамата с Карл бяха ходили навсякъде с луксозната си каравана. Косата на шията му се изправи, докато се приготвяше да чуе къде трябва и къде не трябва да ходи и какво трябва и какво не трябва да прави в „Грейсток“.