Докато се въртеше из кухнята, оправяйки везната му и проверявайки дали ножовете му са достатъчно чисти, Бернадет изрецитира това, което знаеше.
Не, Артър не знаеше, че преди пет години лорд Грейсток бил нападнат от един тигър и сега куцал. Не знаеше също и че на младини Грейсток имал цял харем с жени от всякакви националности, като един хедонистичен Ноев ковчег, нито че през шестдесетте бил известен с организираните от него бурни оргии в имението. Не знаеше също и че единственият цвят, който лордът носел, било електриковосиньо, защото веднъж насън му било казано, че носи късмет. (Артър се зачуди дали е бил облечен в електриковосиньо, когато го е нападнал онзи тигър.)
Сега знаеше и че лорд Грейсток се опитал да продаде имението си на Ричард Брансън, но двамата се скарали и вече не си говорели. Лордът сега живеел уединено и само в петък и събота отварял имението за посетители, като не им било позволено да виждат тигрите.
След историите на Бернадет Артър се чувстваше добре информиран за живота и приключенията на лорд Грейсток.
— Сега са отворени само сувенирният магазин и градините. А те са малко опърпани. — Бернадет завърши почистването на кранчетата на чешмата му със замах. — Защо ще ходиш там?
Артър погледна часовника си. Вече му се искаше да не беше казвал нищо. Беше му говорила двадесет и пет минути. Левият му крак бе изтръпнал.
— Помислих си, че промяната ще ми се отрази добре — отговори той.
— Всъщност ние с Нейтън следващата седмица сме в Устър и Челтнъм. Разглеждаме университети. Ела с нас, ако искаш. Оттам можеш да се качиш на влака за „Грейсток“.
Стомахът на Артър се разбунтува. За него пътуването до „Грейсток“ беше просто едно хрумване. Всъщност изобщо не планираше да отива. Ходеше на екскурзии само с Мириам. Какъв смисъл имаше да ходи сам? Беше споменал „Грейсток“ само за да покаже на Бернадет, че не е неспособен да се грижи за себе си. Сега го обзеха притеснения. Искаше му се да можеше да върне времето назад и да не бе пъхал ръката си в онзи ботуш, където намери гривната. Тогава никога нямаше да се обади на номера върху слона. Нямаше да седи тук и да говори с Бернадет за имението „Грейсток“.
— Не съм сигурен — каза той. — Може би друг път…
— Трябва да отидеш. Опитай се да продължиш напред. Малки стъпки. Едно пътуване може да ти се отрази добре.
Артър с изненада установи, че в стомаха му се заражда миниатюрно зрънце вълнение. Беше разбрал нещо за живота на съпругата си в миналото и неговата любознателност го караше да търси още. Напоследък единствените чувства, които изпитваше, бяха тъга, разочарование и меланхолия, така че това беше нещо ново.
— Харесва ми идеята за тигри, които се разхождат из английска градина — каза той.
И наистина харесваше тигрите. Те бяха силни, величествени, интересни животни, които имаха три основни цели в живота си — да ловуват, да се хранят и да се съвкупяват. Хората бяха толкова различни със своя живот, изпълнен със смирение и тревоги.
— Наистина ли? Бих казала, че си по-скоро човек, който обича малки кученца, териери или нещо такова. Приличаш ми също и на човек, който харесва хамстери. Както и да е, защо не дойдеш с нас с колата? Нейтън ще кара.
— Няма ли да отидете с караваната?
— Продавам я. Прекадено е голяма, за да я карам аз, а и плащам за паркинг от смъртта на Карл. Нейтън има „Фиеста“. Една ръждясала тенекия, но е надеждна.
— Не трябва ли първо до го попиташ? Може да има други планове…
Артър откри, че инстинктивно се опитва да се измъкне от пътуването. Трябваше да си държи устата затворена. Ако заминеше, нямаше да може да изпълнява ежедневните си задачи. Програмата му щеше да се наруши. Кой щеше да се грижи за Фредерика и да пречи на котките да се изхождат в градината? Ако отидеше на юг, можеше да се наложи да пренощува. Никога по-рано не беше приготвял куфара си. Мириам се занимаваше с тези неща. Умът му цъкаше, опитвайки се да намери извинения. Не искаше да си пъха носа в работите на жена си, но искаше да узнае повече за живота и, преди да се срещнат.
— Не, не. Нейтън не е от тези, които мислят. Аз го правя вместо него. За него ще е добре да поеме някаква отговорност. Сигурно е забравил, че трябва да види някои университети. Знам, че има още няколко месеца преди кандидатстването, но искам да започнем отрано. Ще бъда толкова самотна, когато замине. Ще е странно отново да съм сама. Страх ме е да си помисля как ще се справя без мен. Ще отида да го видя в студентската му квартира и ще открия скелета му, защото е забравил да яде…