Нейтън обърна глава и погледна на другата страна. Отвори вратата на колата и седна на мястото на шофьора, без да каже нищо. Артър се втренчи в него. Това можеше да се окаже едно дълго пътуване.
— Аз ще седна отзад, става ли? — изрече той, докато влизаше в колата, но не получи отговор. — Ще ви дам възможност да си говорите с майка ти отпред.
Артър беше занесъл куфара си в къщата на Бернадет след обяда. Беше полял Фредерика по-обилно, но се чувстваше доста виновен, че я оставя.
— Само за няколко дни е — измърмори той, докато избърсваше листата и с влажна кърпа. — Ще се справиш. Ние с теб не може да продължаваме просто да си седим така. Е, ти можеш. Но аз трябва да отида. Ще разбера неща за Мириам, за които не знаех. Мисля, че ти би искала да направя това.
Той огледа Фредерика за някакъв знак — потрепване на листата и или водно балонче в пръстта, но не видя нищо.
Сложи в куфара допълнителна риза и бельо, тоалетните си принадлежности, памучна пижама, пластмасова торбичка за спешни случаи и пакетче топъл шоколад. Бернадет му беше запазила единична стая в къщата за гости в Челтнъм, където щяха да пренощуват. „Изглежда хубава — беше казала тя. — Някои стаи гледат към катедралата. Ще бъде сякаш сме в Йорк, Артър. Няма да тъгуваш по дома.“
Бернадет излезе от къщата си, суетейки се. Тя издърпа първо един тъмносин куфар, а след това и един пурпурен, последвани от четири торбички на „Маркс и Спенсър“.
Артър отвори прозореца. Предположи, че Нейтън ще се втурне да помага, но младежът остана седнал с крака на таблото, ядейки пакетче чипс.
— Трябва ли ти помощ?
— Няма нужда. Само ще сложа тези в багажника и може да тръгваме. — Тя затвори вратата на багажника и седна на мястото до Нейтън. — Знаеш ли откъде трябва да минем?
— Да — отговори синът ѝ.
— Би трябвало да стигнем до къщата за гости за около три часа — каза Бернадет.
В колата Нейтън пусна радиото толкова силно, че Артър не можеше да мисли. Гърмеше рок музика. Изпълнителят крещеше, че иска да убие приятелката си. От време на време Бернадет се обръщаше, усмихваше се на Артър и изричаше с устни: „Окей?“.
Артър кимваше и вдигаше палци. Вече беше напрегнат заради смяната на сутрешната си програма. Не се беше избръснал и не помнеше дали беше измил чашата от чая си. Когато се върнеше, вътре щеше да се е образувал дебел кръг от бежова лепкава маса. Може би беше полял Фредерика прекалено много. Дали беше събрал трохите от кухненския плот? Потрепери при тази мисъл. И беше заключил както трябва входната врата, нали?
За да се разсее от тревогите си, той мушна ръка в джоба и обви пръстите си около кутийката с формата на сърце. Погали грапавата кожа и опипа малкото катинарче. Беше успокояващо да има нещо, принадлежало на жена му, толкова близо до себе си, макар и да не знаеше откъде е дошло.
Докато пътуваха към магистралата по пътища с дървета от двете им страни, Артър усети, че очите му се затварят. Той ги отвори по-широко, но те потрепнаха и отново се затвориха. Шумът на гумите по асфалта го унесе в сън.
Сънува, че е на пикник с Мириам, Луси и Дан край морето. Не можеше да си спомни кой град. Луси и Дан все още бяха достатъчно малки, за да се зарадват на пикник край морето и сладолед с шоколадова пръчица. „Ела да погазим във водата, тате.“ Дан го дърпаше за ръката. Слънчева светлина проблясваше по повърхността на морето като сребристи обвивки от бонбони. Въздухът миришеше на току-що приготвени понички и оцет от сергиите с храна на крайбрежния булевард. Чайки грачеха и се стрелкаха над главите им. Слънцето грееше, горещо и ярко.
— Да, хайде ела, Артър. — Мириам стоеше с лице към него. Слънцето беше зад нея и тя изглеждаше така, сякаш има златен ореол в косата си. Той погледна с възхищение силуета на краката и през прозрачната бяла рокля. Седеше на пясъка с навити до глезените крачоли. Започна да се изпотява под пуловера без ръкави с цвят на горчица.
— Малко съм уморен — отговори той. — Ще полегна на пясъка и ще ви гледам. Ще прегледам днешните новини. — Той потупа вестника си.
— Можеш да направиш това когато и да било. Ела вътре с нас. Ще си починем довечера, когато децата си легнат.
— Не, ще остана тук — усмихна се Артър. — Вие с децата влезте във водата. — Протегна ръка и разроши косата на Луси.
Жена му и двете му деца останаха втренчени в него няколко секунди и след това се отказаха да го убеждават. Той остана да ги гледа как се хванаха за ръце и се затичаха към морето. За момент почти щеше да стане и да тръгне с тях, но те изчезнаха сред море от плажни чадъри и шарени хавлии. Артър свали пуловера, нави го на руло и го пъхна под главата си.