Но понеже това беше сън, можеше да превърта назад събитията в главата си. И сега, когато жена му застана пред него, канейки го да влезе във водата с тях, той се съгласи. Защото знаеше, че този момент може никога вече да не се повтори. Защото знаеше, че времето с децата е ценно и в бъдещето Дан ще живее на хиляди мили, а Луси ще е сдържана и резервирана. Знаеше, че през годините ще има толкова много пъти, когато ще жадува отново да е на онзи бряг със семейството си.
Затова този път, в съня си, той стана и хвана малките влажни, изцапани с пясък ръчички на Дан и Луси. Затичаха се по пясъка заедно, четиримата в редица, смеейки се и пищейки. И той започна да рита морето, докато то намокри панталоните му до бедрата и от пръските устните му станаха солени. Мириам тръгна през вълните към него. Тя се смееше и пореше водата с върховете на пръстите си. Луси се вкопчи в краката му, а Дан седна и вълните се плискаха около кръста му. Артър обви ръка около талията на жена си и я придърпа близо до себе си. Видя, че на носа и са се появили лунички, а страните и са порозовели от слънцето. Нямаше друго място, на което би предпочел да бъде. Той се наведе към нея, усещайки дъха ѝ на устните си, и…
— Артър. Артър.
Усети една ръка на коляното си. Мириам? Отвори очи. Пикникът с жена му и децата му веднага изчезна. Бернадет се бе навела назад от мястото си пред него. Вратата и беше отворена. Видя широки ивици асфалт.
— Задрямал си. Спираме за почивка. Трябва да отида до едно място.
— О. — Артър примигна, връщайки се в реалния живот. Все още усещаше ръката на Мириам в своята. Толкова му се искаше да е с нея, да целуне устните и. Изправи се. — Къде сме?
— Вече почти стигнахме в Бирмингам. По пътищата няма много движение. Излез да се разтъпчеш.
Той направи каквото му казаха и излезе от колата. Беше спал две часа. Докато вървеше към сивата сграда, на Артър му се искаше да може да се върне обратно в съня си и отново да е със семейството си. Всичко му се бе сторило толкова реално. Защо не беше оценявал онези моменти, когато се бяха случвали?
Той се разходи из WHSmith и купи „Дейли Мейл“, а след това и кафе в картонена чаша от автомата отвън. Имаше вкус на пръст. Във фоайето се чуваше шумът от машини за аркадни игри, които проблясваха с цветните си светлини и свиреха весела електронна музика. Артър усети миризмата на пържени лучени кръгчета и белина. Сложи внимателно наполовина изпитото си кафе в кофата за боклук и отиде в тоалетната.
Когато се върна в колата, се озова сам с Нейтън.
Момчето отново седеше с крака на таблото, показвайки бледия си глезен.
На задната седалка Артър разтвори вестника си. През следващите няколко дни щеше да премине гореща вълна… най-горещият май за последните няколко десетки години. Помисли си за почвата на Фредерика, надявайки се да остане влажна.
Нейтън извади едно жълто кръгче от пакетчето си с чипса. След възможно най-дългото време, което Артър някога бе виждал човек да яде един чипс, той най-после каза:
— Всъщност вие с мама, нали разбираш…?
Артър чакаше другата част от изречението, която така и не дойде.
— Съжалявам, аз.
— Ти и мама. Вие, нали разбираш, правите ли го? — След това се обърна към Артър с изискан акцент: — Вие излизате ли?
— Не. — Артър се опита да не прозвучи ужасен. Запита се как изобщо на Нейтън може да му е хрумнало такова нещо. — Определено не. Ние сме просто приятели.
Нейтън кимна мъдро.
— Значи имаш отделна стая в къщата за гости?
— Разбира се.
— Просто се чудех.
— Със сигурност сме само приятели.
— Забелязах, че ти готви солени неща, пайове и разни други такива. Останалите получават само сладкиши.
Останалите от нейните изгубени каузи — помисли си Артър. — Лудата г-жа Флауърс, г-жа Монтън, която не излиза от вкъщи и цялата компания.
— Наистина оценявам всичко, което майка ти прави за мен. Преживявам тежък период и тя много ми помага. Предпочитам солено пред сладко.
— О, да. — Нейтън довърши чипса. След това сгъна пакетчето, завърза го на възел и го сложи под носа си като мустак. — Мама живее, за да помага на другите. Тя е истинска светица.
Артър не разбра дали говори с ирония или не.
— Жена ти. Умряла е, нали? — попита Нейтън.
— Да, умря.
— Сигурно е било доста гадно, а?
За момент на Артър му се искаше да скочи на предната седалка и да разкъса пакетчето от чипса, което Нейтън бе сложил под носа си. Колко лесно младите хора пропъждаха мисълта за смъртта, сякаш беше далечна страна, която никога няма да посетят. И как се осмеляваше да говори така небрежно за Мириам. Заби ноктите си в кожената седалка. Страните му пламнаха и той се втренчи през прозореца, за да не улови погледа на Нейтън в огледалото.