Когато започна да се чувства зле, когато започна да усеща стягане в гърдите и не и достигаше въздух, Мириам промени начина, по който се обличаше. Тъмносините копринени блузи, кремавите поли и перлите бяха заменени от безформените жилетки. Единствената и цел беше да ѝ е топло. Трепереше дори и когато слънцето напичаше кожата и. Носеше анорака си в градината, обърнала смело лице към слънцето, сякаш го предизвикваше. Ха! Не те усещам.
— Наистина не разбирам защо не си ми казала за Индия, Мириам — изрече той на глас. — Историята с г-н Мехра е неприятна, но в нея няма нищо, от което да се срамуваш.
От другата страна на прозореца се появи една сврака и се втренчи в него, а след това сякаш погледна към гривната. Артър почука на прозореца. „Къш.“ Приближи кутията до гърдите си и присви очи към талисманите. Цветето беше направено от пет цветни камъчета около миниатюрна перла. Палитрата имаше миниатюрна четка и шест емайлирани капчици, които представляваха боите. Тигърът ръмжеше, оголил остри златни зъби. Артър погледна отново часовника си. До вечеря все още оставаше час и четиридесет и пет минути.
Ако си беше у дома, досега щеше да се е нахранил. Двамата с Мириам винаги вечеряха точно в пет и половина и той продължаваше тази традиция. Докато тя готвеше, той слагаше масата. След вечеря той измиваше съдовете, а тя подсушаваше тенджерите. Единственият ден, когато се отклоняваха от този установен ред, беше петък — ден, в който сядаха пред телевизора и вечеряха риба, пържени картофи и пюре от грах на пластмасов поднос. Легна по гръб на леглото с ръце под главата. Храната не беше същата без жена му.
За да запълни времето, Артър започна да мисли за следващия ден. Съмняваше се, че ще получи закуската си и чаша чай в обичайното време. Прегледа разписанието на влаковете, което беше надраскал на лист хартия, и го запомни. Представи си как лорд Грейсток крачи към него с протегната ръка и го поздравява като стар приятел. След това се опита да си представи Мириам да коленичи в прахта и да играе на топчета с малки деца в Индия. Беше прекалено трудно за разбиране.
Бяха минали само десет минути, затова Артър взе дистанционното за миниатюрния телевизор, който висеше накриво на стената в стаята. Включи го, премина през всички канали и започна да гледа последните двадесет минути на епизод от Коломбо.
Луси и костенурката
Луси Пепър стоеше на прага на стария си дом и гледаше нагоре към прозореца на старата си стая. Всеки път, когато се връщаше, къщата сякаш се бе свила и бе станала по-малка. Някога ѝ се струваше толкова просторна, когато Дан тичаше нагоре и надолу по стълбите, а мама и тате четяха във всекидневната. Двамата винаги бяха заедно като порцелановите кучета, които стояха на перваза над камината.
Баща ѝ, някога толкова висок и строен, сега също изглеждаше толкова по-дребен. Гърбът му, някога изправен, сега беше превит. Черната коса, която така обичаше да дърпа и да я гледа как отново отскача на мястото си, сега беше остра и бяла. Всичко се беше случило толкова бързо. Невинността да си малък и да мислиш, че родителите ти ще живеят вечно, беше разрушена.
Единственото, което Луси някога бе искала, беше да е майка. Дори когато беше малка и се преструваше, че куклите ѝ са нейни бебета, тя си бе представяла себе си с две деца. Нямаше значение дали щяха да са момче и момиче, две момчета или две момичета. На тридесет и шест трябваше вече да е майка с проходили деца. Една от приятелките ѝ във Фейсбук дори беше баба. Луси жадуваше да усети целувките на малки, лепкави устни на бузите си.
В тези времена такова признание изглеждаше странно. Не трябваше ли да се стреми към блестяща кариера, или да иска да пътува по света? Но тя искаше да е като майка си, Мириам, която беше толкова щастлива, отглеждайки децата си. Двамата с тате имаха идеален брак. Никога не се караха. Смееха се на шегите на другия и се държаха за ръце. Когато беше по-малка, Луси се беше притеснявала малко от това — майка ѝ и баща ѝ, които се разхождат, прегърнати през кръста, сякаш са влюбени тийнейджъри. И едва когато самата тя започна да ходи на срещи и ѝ се струваше, че не може да намери човека, който да сложи ръка на кръста ѝ, когато пресича улицата, сякаш е безценна, тя разбра какво имат родителите ѝ. Луси нямаше нужда от закрила, разбира се, защото беше каратистка с кафяв пояс, но щеше да е приятно да се почувства така.