Въпреки че не беше говорил с никого повече от седмица, въпреки че в хладилника имаше само едно малко парче сирене и бутилка мляко с изтекъл срок на годност, Артър все още имаше гордост. Нямаше да се превърне в една от изгубените каузи на Бернадет Патерсън.
— Артър.
Той затвори очи, преструвайки се, че е статуя в градината на някое имение. Двамата с Мириам обичаха да посещават имения на Националния тръст, но само в делнични дни, когато нямаше тълпи от посетители. Искаше му се и сега да бяха там, стъпките им да звучат по чакълените пътеки, да се радват на бели пеперуди, пърхащи сред розите, и да мислят с нетърпение за голямо парче пандишпанова торта, което щяха да си вземат с кафето.
Докато мислеше за жена си, в гърлото му заседна буца, но Артър запази спокойствие. Искаше му се наистина да е направен от камък, за да не усеща повече болка.
Най-после пощенската кутия хлопна и се затвори. Пурпурната фигура се отдръпна. Артър усети, че първо се отпускат пръстите му, а след това и лактите. Раздвижи рамене, за да прогони напрежението.
Без да е напълно убеден, че Бернадет не се крие до градинската порта, той открехна вратата. Притисна едното си око в цепнатината и се огледа навън. В градината отсреща Тери, който носеше косата си на завързани с червена бандана расти и който непрекъснато косеше моравата си, изнасяше косачката от бараката. Двете червенокоси деца от съседната къща тичаха боси нагоре-надолу по улицата. Гълъбите бяха изцапали предното стъкло на неговата „Микра“, която стоеше неизползвана. Артър започна да се успокоява. Всичко отново беше нормално. Обичаше рутината.
Той прочете листовката, а след това я остави при останалите, които Бернадет му беше пуснала — Истински приятели, Асоциация на живеещите в Торнапъл, Мъже в пещери и Дизел гала в железницата на Северен Йоркшър — и се насили да отиде и да си направи чай.
Бернадет бе провалила сутринта, нарушила беше реда му. Раздразнен, той не остави пакетчето чай достатъчно дълго в каничката. Помирисвайки млякото от хладилника, Артър потрепери и го изля в мивката. Щеше да се наложи да пие чая без мляко. Имаше вкус на метални стружки. Въздъхна дълбоко.
Днес нямаше да избърше пода в кухнята, нито да чисти с прахосмукачката мокета по стълбите толкова упорито, че износените места да се изтъркат още повече. Нямаше да лъска крановете в банята и да сгъва кърпите на спретнати купчинки.
Артър протегна ръка и докосна дебелото руло торби за боклук, които беше оставил на края на масата, след това ги взе неохотно. Бяха тежки. Подходящи за задачата, която му предстоеше.
За да се разсее, той прочете още веднъж листовката на благотворителната организация за котките. „Спасители на котки. Всички дарени предмети се продават за набиране на средства за малтретирани котки и котенца.“
Той самият не обичаше котки, особено при положение че унищожаваха алпинеума му, но Мириам ги харесваше, въпреки че я караха да киха. Беше запазила листовката под телефона и Артър го прие като знак, че това е благотворителната кауза, на която да даде вещите ѝ.
Съзнателно отлагайки задачата, която му предстоеше, той тръгна бавно нагоре по стълбите и спря на първата площадка. Струваше му се, че като събереше дрехите ѝ, щеше още веднъж да се сбогува с нея. Щеше да я изхвърли от живота си.
Погледна през прозореца към задната градина с насълзени очи. Ако се изправеше на пръсти, можеше да види върха на катедралата на Йорк, чиито каменни пръсти сякаш подпираха небето. Торнапъл, където живееше, беше точно на края на града. От цъфналите черешови дървета вече бяха започнали да падат листенца, сипейки се като розови конфети. Градината беше заобиколена от три страни с дървена ограда, която осигуряваше уединение, тъй като беше прекалено висока, за да могат съседите да надничат над нея, за да побъбрят. Двамата с Мириам обичаха собствената си компания. Правеха всичко заедно и така предпочитаха, благодаря ви много.
Имаше четири повдигнати лехи, които той беше оформил от железопътни траверси и в които бяха посадени редове от цвекло, моркови, лук и картофи. Тази година можеше дори да опита и тикви. Мириам правеше невероятна яхния с пилешко и зеленчуци от градината, а също и домашни супи. Но той не беше добър готвач. Онези прекрасни глави червен лук, които извади миналото лято, бяха стояли на кухненския плот, докато люспите им не се сбръчкаха като собствената му кожа, и накрая ги бе изхвърлил в кофата за рециклиране.
Най-после изкачи и останалите стълби и стигна задъхан до банята. Някога можеше да тича нагоре и надолу след Дан и Луси без никакъв проблем. Но сега вършеше всичко бавно. Коленете му проскърцваха и беше сигурен, че се съсухря. Някога черната му коса сега беше гълъбовобяла (макар и все още толкова гъста, че беше трудно да я сресва), а закръгленият връх на носа му сякаш ставаше все по-червен. Трудно му беше да си спомни кога беше престанал да е млад и бе станал стар.