— Мама ходи на ориенталски танци — присмя се Нейтън.
Артър започна да дъвче. В главата му се появи неканен образът на Бернадет, поклащаща бедра, облечена в пурпурен шифон.
— Не знаех. Звучи… ъм, енергично.
— Раздвижвам се малко.
Нейтън отново се изкиска.
— Как е беконът ти, Артър — попита Бернадет, без да му обръща внимание.
— Чудесен е — отговори Артър. Радваше се, че ще прекара деня без тях. Каквото и да откриеше за Мириам, трябваше да си остане нещо лично. Искаше да е сам с мислите си. — Обичам бекона добре изпържен. И изобщо не се притеснявай за мен. Няма да е никакъв проблем да отида сам в имението.
Тигърът
Бернадет и Нейтън оставиха Артър на гарата в Челтнъм.
Когато пристигна в Бат, той реши да върви пеша двете мили до имението „Грейсток“.
В онзи момент това му се стори добра идея. Слънцето грееше и птичките пееха. Артър тръгна, доволен, дърпайки куфара си през площадчето пред гарата, покрай редица черни таксита. Гледайки картата, която беше нарисувал на един лист, той пресече едно малко кръгово движение и продължи по второстепенния път, който водеше чак до къщата в имението. Чувстваше се като истински любител на приключенията и се гордееше със себе си заради решението, което бе взел. Продължи да крачи решително напред.
Тротоарът скоро свърши и той се озова сред коприви и магарешки бодили, които го гъделичкаха по глезените. Земята под краката му беше неравна и Артър съжали, че не е обул здравите си спортни обувки вместо тези сиви велурени мокасини. Беше почти невъзможно да дърпа куфара си на колелата му през камъните и чакъла, с които бе осеян пътят. Затова той ту го влачеше, ту го носеше.
— Ей, дядо.
Покрай него профуча червена спортна кола и Артър беше сигурен, че от прозореца отзад висяха нечии задни части.
След около половин миля пътят се стесни. Той се озова притиснат между бодлив плет и широк, повдигнат бордюр. Артър не можеше да дърпа куфара си по-нататък и спря, опрял ръце на коленете си, за да си почине. Най-далечното разстояние, което беше изминавал след смъртта на Мириам, беше до пощата. Наистина беше загубил форма.
В живия плет имаше пролука и той застана до нея, наблюдавайки един бръмбар. Имаше и крави, които преживяха спокойно. След като се полюбува на един червен трактор, който ореше в полето, Артър тръгна отново, но на пътя му се появи купчина тухли и метална кошница за пазаруване. Това беше последната капка. Повече не можеше да дърпа куфара. Взе го и го набута в пролуката в живия плет, а след това подреди клонките около него.
Огледа се, за да запомни мястото. Беше срещу табела за разпродажба и още една табела, на която пишеше „Ферма Лонгсдейл 1 миля“. Щеше да отиде до „Грейсток“, а на връщане ще прибере куфара си. Той беше от здрава пластмаса, така че нямаше да се повреди от стоенето в живия плет.
Вече вървеше по-леко и по-бързо. Обикновено Мириам планираше какво да вземат при пътуванията си. Цялата къща се покриваше с малки купчини от неща — бельо, пособията му за бръснене, пакетчета бисквити и крем против слънце от всеки възможен фактор. Артър много се съмняваше, че тя щеше да се впечатли от това оставяне на куфара в храстите. Но той беше доволен от себе си. Беше изобретателен, взимаше решения и продължаваше напред.
„Грейсток“ все още беше доста далече и Артър тръгна отново, без да спира и да се любува на туфите овчарска торбичка, които се подаваха изпод плетовете или на жълтите ниви с рапица. Отказа да се качи при две привлекателни руси момичета, които спряха откритата си сребриста кола до него, и освен това осведоми един тракторист, че му благодари много, че го пита, но не се е изгубил. Хората тук всъщност бяха доста любезни и Артър можеше да прости на момчетата в червената кола инцидента с голия задник. Вероятно слънцето беше причина за бурното им веселие.
Когато най-после стигна до имението „Грейсток“, той бе посрещнат от лющеща се дървена табела, на която пишеше: „Добре дошли в име… «Грей…»“.
Сигурно е знаел, че идвам, помисли си Артър. След това се втренчи тревожно в дългата алея, която се извиваше към къщата. Сградата се виждаше през дърветата.
Някога „Грейсток“ е било великолепно имение. А сега в него имаше някакво западнало очарование, сякаш трябваше да е част от мрачно поп видео от осемдесетте години. Дорийските колони от двете страни на огромната входна врата се ронеха. Камъкът беше с цвета на прахта, която се събираше в прахосмукачката на Артър. Няколко от прозорците на горния етаж бяха счупени.
Той постоя известно време с ръце на хълбоците, съзнавайки, че ще открие още една глава от живота на Мириам. Не знаеше дали да изпитва вълнение или страх.