Вече наистина имаше нужда от тоалетна. Огледа се с неясната фантазия, че една тоалетна може внезапно да се появи от нищото. Единствената му възможност беше да намери някой храст. Надявайки се, че няма туристи, които да го видят, той се насочи към гъсталака и се изпишка. Една сива катеричка се приближи, подскачайки, хвърли му бърз поглед и след това се изкачи по едно дърво. Седна на един клон и започна да мърда с мустаци, докато Артър привършваше. За щастие, той имаше пакетче мокри кърпички в джоба и избърса ръцете си, преди да продължи по-нататък.
Докато вървеше към къщата, Артър дишаше учестено и с хриптене. Защо не бе приел предложението на Бернадет да го закарат? Понякога наистина се държеше като упорит стар глупак.
Около къщата имаше черна метална ограда. Двойната порта беше заключена с голям месингов катинар. Артър притисна лице към перилата на оградата, надничайки през тях. Вратата на къщата беше затворена. Не разбираше защо си бе мислил, че може просто да се приближи до дома на лорд Глейсток и да натисне звънеца на входната врата. Краката го боляха, а от мократа кърпичка ръцете му бяха станали лепкави.
Остана така поне десет минути, чувствайки се безпомощен, без да знае какво да прави по-нататък. И тогава забеляза някакво движение — един проблясък на синьо зад розовите храсти в градината. Лорд Грейсток. Артър се изправи на пръсти. Фигурата излезе от храстите. Лордът носеше електриковосини панталони и беше гол до кръста. Гърдите му бяха изгорели до яркочервено.
— Ехо — извика Артър. — Ехо. Лорд Грейсток.
Лордът не го чу или пък го чу и не обърна внимание на вика му. И в този момент Артър забеляза една месингова камбанка с извита желязна дръжка, скрита от клоните. Той дръпна дръжката, но дърветата заглушаваха звънтенето и. Подскочи нагоре и издърпа клонките настрани, но те отново се върнаха на мястото си. Артър дръпна дръжката още веднъж и разтърси металната порта, но без никакъв резултат. Остана известно време да гледа отдалече човека, заради когото беше дошъл. Лорд Грейсток сложи ръце в джобовете си и тръгна да се разхожда из градината. Спираше да помирише някоя роза или да изскубне плевели. Закръгленият му червен корем се тресеше над колана му.
Глух ли е? — помисли си Артър. — Как изобщо е успял да събере харем? Мириам със сигурност не може да е била едно от неговите момичета.
Разочарован, той тръгна покрай оградата на имението, прокарвайки пръсти по перилата на оградата. От време на време спираше и се повдигаше на пръсти, за да надникне в градината. Имението беше като крепост.
След това видя, че на едно място зад къщата, скрити зад огромен дъб, перилата на оградата вече не стигаха до земята, а бяха забити в ниска тухлена стена. Хрумна му една идея.
Огледа се, за да се увери, че е сам, след което се опита да повдигне десния си крак достатъчно, за да се качи на стената. Оттам можеше да надникне над перилата, за да види по-добре.
Но когато опита да повдигне коляно, то блокира, издавайки смущаващ, пукащ звук. Артър се наведе, разтри го и след това опита отново. Обхващайки с ръце коляното си, той го вдигна нагоре, така че да сложи стъпалото си на стената. Сграбчи перилата и дръпна с всички сили, за да вдигне и другия си крак от земята. Когато усети, че и другият му крак е стабилно на стената, той бе обзет от чувство на истинска еуфория. Все още имаше живот в старото куче. Пое си дълбоко въздух няколко пъти и отново притисна лице към перилата.
Чу се шумолене и един жълтоок джак ръсел се втренчи в него. Жена с шарен копринен шал и жълтеникавокафяво яке „Бърбър“ оглеждаше Артър от главата до петите.
— Имате ли нужда от помощ? — попита тя.
— Не, всичко е наред. Благодаря ви.
Той зае небрежна поза, доколкото можеше да го направи с вкопчени в перилата ръце.
— Какво се опитвате да направите? — не отстъпваше жената.
— Търся кучето си — измисли отговора прекалено бързо Артър. — Мисля, че е минал от другата страна на перилата.
— Те са високи поне три метра.
— Да. Тц-тц — поклати глава Артър. Ако не кажеше нищо и не дадеше обяснение, тя можеше и да продължи по пътя си. Той застана като статуя от имение на Националния тръст.
— Отивам да разходя кучето си — сви устни жената. — Ще се върна след десетина минути и ако все още сте тук, ще извикам полиция. Разбрахме ли се?
— Да. — Артър разтърси крака си, за да оправи крачола на панталона, който се беше смъкнал малко над чорапа по време на катеренето. — Уверявам ви, че не съм крадец.