Когато си бе представял смъртта си (а сега, когато Мириам вече я нямаше, той често мислеше за това), предпочитаният от него начин да умре беше да заспи и да не се събуди — въпреки че би искал някой да го намери веднага. Щеше да е ужасно, ако започнеше да вони. Искаше и да изглежда спокоен, а не да е сбърчил лице от болка или заради нещо друго. Предполагаше, че ще го намери Луси и това нямаше да е приятно за нея. Щеше да е много хубаво, ако имаше предчувствие за смъртта си и е подготвен за нея. Ако можеше да е сигурен, че след петнадесет години, да кажем на 8 март, ще заспи и няма да се събуди, можеше да предупреди Тери от предишния ден. „Ако утре сутринта не ме видиш, можеш да разбиеш вратата и да влезеш. Ще ме намериш в леглото, мъртъв. Не се притеснявай. Знаех, че ще се случи.“
Или пък, както беше разбрал, ракът се срещаше много често сред мъжете на неговата възраст. Беше гледал едно предаване по телевизията, където показваха как да опипвате тестисите си, за да проверите за бучки. Беше смущаващо да види две космати топки на екрана на телевизора си по това време преди обяд. След това се бе опипал и беше решил, че няма да умре от рак на простатата.
Това, което никога не си бе представял, беше, че ще го изяде тигър. Сега виждаше заглавията:
Не искаше да умре така.
Тигърът премести лапата си, този път по-надолу по ръката му. Артър можеше само да лежи, докато усещаше с ужас как ноктите раздират кожата му. Почувства остра болка и когато отвори очи, видя как на ръката му се появяват четири червени кървави линии. На повърхността бликна кръв. Той сякаш се издигна над тялото си, наблюдавайки сцената отгоре.
Веднъж беше видял картина в една книга. Беше на лъв, надвесен над човек. Дали беше на Хенри Русо? Сега Артър беше човекът на земята. Дали човекът на картината бе изглеждал ужасен? Имаше ли кръв? Докато лежеше, парализиран от страх, Артър изгуби всякаква представа за времето. Колко дълго вече лежеше на земята? Не знаеше дали са секунди, минути или часове. Тигърът го наблюдаваше, гледайки го втренчено, чакайки. Само помръднѝ — казваше му той. — Предизвикай ме и да видим какво ще стане.
Артър погледна отново към тигъра. Стори му се, че гледа жадно към голия му крак. В ума си чуваше гласа на Бернадет. „Стар глупак, такъв. Защо прескочи проклетата ограда?“
— Елси. Не — изрева внезапно ядосан мъжки глас. — Махни се. Лошо момиче.
Тигърът, или тигрицата, както вече бе разбрал Артър, обърна глава в посоката, от която идваше викът. След това погледна гневно към Артър. Двамата размениха втренчени погледи, преживявайки момент, изпълнен със силни чувства. Тя не беше решила. Можеше всеки момент да откъсне главата му. Щеше да е истинско удоволствие да изяде този белокос старец. Сигурно беше малко жилав, но за нея това нямаше да е проблем.
— Елси.
Чу се тупване и на тревата, на няколко сантиметра от ухото му, падна дебела, кървава пържола. Сигурно беше по-вкусна от главата му, защото тигрицата му хвърли високомерен поглед, който сякаш казваше: Този път ти се размина, и се отдалечи.
Артър не обичаше да псува, но… мамка му. Издиша шумно и продължително.
Усети една силна ръка да се промушва под гърба му, повдигайки го да седне. Той се опита да помогне с всичките си сили. Ръката му висеше отпуснато отстрани.
До него бе приклекнал лорд Грейсток. Беше си облякъл синя риза и жилетка в тон, украсена с малки огледалца, които проблясваха на слънцето. Беше в същия електриков нюанс като панталоните му.
— Какво, по дяволите, правиш, човече?
— Исках само да.
— Би трябвало да извикам полиция. Влязъл си без разрешение в частна собственост. Можеше да умреш.
— Знам — изхриптя Артър. Погледна към ръката си. Изглеждаше така, сякаш беше играл пейнтбол и го бяха улучили с аленочервена боя.
— Просто драскотина — изрече насмешливо лорд Грейсток. След това нави крачола на панталона си и откри парче кожа като разтопен восък, което се простираше от глезена до коляното му. — Ето това е истинска рана. Имаше късмет. Нали разбираш, че тигрите не са домашни любимци, които можеш просто да погалиш.
— Не съм дошъл да видя тигрите.
— Не? Тогава защо се боричкаше с Елси?
Артър отвори и затвори уста. Обвинението, че си е играл с тигрицата, беше нелепо.
— Дойдох да се видя с вас.
— С мен? Ха! Не можеш ли да позвъниш на входната врата като всеки нормален човек?